Наистина шарен
и забавен ден. Започна с тежка, водниста мъгла, главоболие в слепоочията и
безпаметно, предиобедно каране по мрачните софийски улици. Бързах да отида да
си купя една страхотна книга. Няма да ви кажа засега името й. Тайна. Щом я
прочета, непременно ще споделя, но всъщност най-досетливите сами ще се сетят коя
е и по-важното – от кого и за кого е тази книга.
И така, взех
си аз бленуваната книга, натоварена и с други издателски армагани, метнах ги на
седалката в колата и направо отпраших с мръсна газ. Бързах да се прибера и да
потъна в книгата, „най-добрите мемоари за дрога” както я бяха определили
критиците. Но преди това ...
Залутах се по
разни обиколни маршрути, замотах се насам-натам в търсене на уличка за обратно
връщане и така се озовах почти до ЦУМ. Не щеш ли от нищото изскочи някаква
нафукана пешеходка, която не видях от другите коли пред мен и за да не я
отнеса, заобиколих максимално вляво. Вместо да пресече по-чевръсто, тя направи
няколко театрални жеста, в смисъл „шантава откачалка” и смътни намеци за роднините ми от женски род. Театралното й
изпълнение на зебрата предизвика вниманието на бдителните полицаи, които дебнеха
зорко за такива отнесени като мен. Спряха ме. Аз направих възможно
най-разкаятелна гримаса, изразявайки убедително искрено съжаление за стореното
от мен безобразие. Ченгетата се изредиха пред прозореца на колата ми,
извиняваха ми се, че ще се наложи да ме глобят, сякаш съм някоя знаменитост от чалга съсловието и след
дълго умуване и писане тържествено ми връчиха акт, изписан старателно с
ученически почерк. За да е пълно объркването и смущението им, аз приех акта с
усмивка, подписах на всички възможни места (поне три) с огромен подпис, достоен
за министър, а в графата, където обикновено закоравелите нарушители пишат
възражения, написах с разкривени печатни букви „Виновна съм!” Което значи, че
няма да обжалвам. Самата истина. По-добре е да си платиш за разсеяността и да
не спориш с Него и Неговите наказания. За Върховния началник, говоря. Той между
другото раздаде наказание и на ченгетата, задето ме одраха с акт за 50 лв. като
можех да мина и по-тънко с фиш за 20 лв. Anyway. Акумулаторът ми умря насред жълтите павета и
симпатичните полицаи трябваше да ме бутат юнашки пред взора на маститите шефове
от Министерския съвет и офисите на Парламента. Накрая се наложи един от тях да
седне в моето скромно азиатско возило, за да се получи ток и запалване. Успяха.
Браво на тях! Държаха се мъжки и с достойнство защитиха пагона. No bad
feelings.
И това се
случи до средата на деня. Останалото не е толкова вълнуващо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар