картинка

картинка

Какво е дигиталната ера? Времето, в което живеем. Ежедневие, немислимо без компютър.

„Немислимо” ли казах? Грешка. Да се чете „непоносимо”.

Без значение дали е в каменната или в дигиталната ера, човекът си остава все същото кървящо и смеещо се същество. Гордо изправена маймуна, която с маймунджилъците си разсмива до сълзи Създателя си.

Като скромен член на това забавно общество, наречено човечество, ще споделям тук моите възторзи и черни мисли.

Ще се радвам да чуя и вашия глас.

неделя, 2 февруари 2020 г.

Lesson # 2: The City


Хора и улици, 

    град като град ...


Не ни трябват войни, имаме си градове.
Всяко струпване на много хора е потенциално природно бедствие.
Градът концентрира твърде много енергия в неголяма точка на картата.
Той [Градът] е жив, изкуствен организъм, сътворен изцяло от човешкия ум.

Познавам много хора, които се кълнат, че по-скоро биха умрели, отколкото да живеят на село.

Уроците, които ми преподава Градът са свързани единствено със социума.
Не казвам, че не са полезни.

Градът ми дава:

Идеи - постоянно, непрестанно, всеки елемент от градския пейзаж провокира въображението ми. 

Шум - океан от звуци; повечето дразнещи слуха - свирепото ръмжене на форсирани мотори; крясъци на възбудени тинейджъри, пияници или луди скутници; излетели от телефонни разговори думи, чиято единствена цел е да напълнят въздуха с безсмислие. Има и приятни звуци, но те са нетипични за града - птичи песни, нежният шум на листата, разлюлени от вятъра ... 

Аромати - разнообразието е голямо, наистина - от сладкият мирис на цъфнали люляци до апетитното ухание на вкусна гозба през отворения прозорец на нечий дом; от елегантния аромат на скъп парфюм до миризмата на пот и немити коси, носещ се в трамвая от запуснати старици и още какво ли не - на печени ядки, горящи дърва, бензин, нагорещен асфалт, свежо пране на простора ... и още,  и още ...

Галерия от застинали лица - човешките образи на лица от уличния поток, киното, метрото, ресторантите, парковете ми дава усещането за live performance, инсталация на модернист, който сякаш умишлено е търсил сериозни, зли, строги, намръщени лица, вечно недоволни от живота в града, стиснали челюсти в своята претенциозност и очакване целият свят да се поклони пред тяхната изключителност.

Усмивки - те са рядкост в тъжния град София. Най-често озаряват лицата на туристи, деца, влюбени и ентусиасти, готови да приемат света и вълненията на града с усмивка. И понеже са голяма рядкост, неусетно се превърнах в колекционер на усмивки. Улавям ги, запечатвам ги в съзнанието си и запълвам своя резервоар от щастливи моменти. Представете си ловците на духове, които вместо духове ловят усмивки.

На какво ме учи Града?
Не знам за вас, но моят урок от града е:

тук има от всичко по малко и по много, но аз решавам какво да избера и да запазя в сърцето си.