Антоанета
Вълнувам
се, защото с този постинг слагам началото на нова поредица, посветена на
забележителни българи. Името
дойде само
БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРИ
В шумния, разноцветен кошер от хора, които основно
произвеждат шум и суматоха около своите персони, хора като тези, за които искам
да пиша се отличават със своята вглъбеност. И като че ли онова, на което
най-силно държат е да ги оставят на мира, да не ги изтръгват от техния
изумителен свят, създаден парче по парче от креативната енергия на умовете и
душите им.
Необичайно големи са нейните платна, монументални, разгънати в ателието й като платна за ветроход. Малка и крехка, Тони лесно може да бъде изгубена от поглед сред тези десетки метри плат, опънат в дървени рамки, чакащи да бъдат оживени с образи, излетели от сънищата и делниците на художника.
Това, което ме порази, когато видях за първи път картините на Тони е мащабът, размера на платната. От крехка и фина жена като нея човек би очаквал да види изкусни пейзажи, акварели и дори миниатюри. О, не, не бива да се оставяме ума да ни води в духовните ни лабиринти, защото действителността не може да се предвиди.
Тук говорим за истинска живопис, за картини с масло, нарисувани сякаш на един дъх /това изобщо не е така, честна дума – създават се бавно и търпеливо, ден след ден/.
Няма да напиша нищо повече за картините на Тони. Те трябва да се видят. Точно сега, това е възможно и достъпно за всеки: изложба
Вълшебният свят на творците винаги ме е изумявал с начина, по който игнорира ежедневието и всичко онова, което ни убива.
Това е и причината да гледам на тези хора като на живи светци, посветили себе си на своята кауза, която винаги е по-голяма от делничното, материално битие на който и да е корпоративен служител или друг някакъв винт от огромните машини, които с грохот преобръщат красивата ни планета, опитвайки се да я превърнат в планетарна корпорация.
Какво пък, примирили сме с технологиите навсякъде около нас.
Понесохме ги дори като изкуство, изложено в хангари, гаражи и работилници, наречечени тенденциозно „Галерии за модерно изкуство”. Насред цялото това технологично безумие, тук-там се намират острови, в които блажено можем да се потопим и да открием нещата, които сме свикнали да чувстваме и наричаме „изкуство” – живописни платна, изпълнени с традиционния арсенал на художника от времето на Леонардо и Микеланджело – четки и бои.
Островът на Тони е място, където намирам утеха, че светът още го има и технологиите не са затрили красотата на планетата и на човешката душа.
