Мили Боже!
Не мога да повярвам, че само на 500 км от моята жилищна
точка, което е ни повече, ни по-малко в столицата на най-нещастната, безнадеждна, окаяна и
тъжна държава в Европа, има и друго.
Има, диша и живее такъв град.
Пир за всички сетива – това е Истанбул.
Стари крепостни стени,
шумни пъстроцветни пазари с най-ярките подправки на
земята,
меки, галещи кожата кашмирени шалове,
злато, злато, злато - разточително много в пръстени, гривни, обеци
рахат локуми, баклави и ядки
носачи на чай, които пъргаво сноват между магазините по
търговските улици,
пищни джамии с меки килими и ослепителни полилеи,
ранното сутрешно пеене, което се носи протяжно и високо от всички джамии над заспалите улици в тишината на предутринния мрак, малко преди утрото да
позлати куполите на минаретата,
улични музиканти в сърцето на града - в ярко осветените площадчета с шадравани и ресторантчета, музиканти, които се раздават и свирят така, че и най-скучния турист, двуметровия Джон от Канада не издържа на влудяващия ритъм на маанетата и кларинета и започва да подскача и да върти несръчно талия в страстен танц ...
Какво правя в центъра на този пир?
Забавлявам се – пляскам с ръце, пригласям песни, вдишвам
и вкусвам насред епицентъра на това нескочаемо лудешко веселие за непредубедени
туристи.
Забавляват ли се хората от Истанбул?
Едва ли. Има добре прикрита тъга в очите на всички, които
обслужват или искат да привлекат вниманието на туриста. За тези неща не се пише
в пътеписите.
И аз не искам да пиша за тях.
Може би следващия път, при следващия ми
престой, ще се концентрирам върху тъгата, стаена в ъглите на този мега-град.
Защото всичко друго,
онова с веселите картинки, е подсладената, сиропирана с очакванията
ни за радост и безметежие, картина на живота.
А това никога не е цялата истина...
