SOUL & SPIRIT

Слагам слушалките на плеъра в ушите си.
Първо лявата. После по-дългата за дясното ухо. 
Не знам защо ги правят така, неравномерно дълги. 
Хайфистите казват, че било важно за звука. Така били проектирани, за всяко ухо. Доверявам им се. 
Приемам, че понякога и наглед еднакви, нещата могат да бъдат различни в невидимата си същност. 
Единственото, което искам, е да се настроя максимално добре, за да приемам всички възможни сигнали, които Вселената изпраща. 

Вече съм в гората, в моята гора. 
Глупости, гората не е моя. Това е просто най-близката гора до жилището ми. 
Най- зеленото омайно кътче, което ми е достъпно с десет минути ходене пеш. 
Мейси Грей пее в лявото и в дясното ми ухо Let You win. 

Замислям се дали винаги трябва да печелим надмощие над другите. 
Не е ли по-хубаво да оставяме понякога другите да печелят вместо нас? 
Един мъж ми разказваше веднъж как дядо му го учел да играе шах. 
И всеки път го побеждавал. Никога не му позволявал да спечели. Нито веднъж. Понякога имало сълзи.

Спомням си как моят татко ме учеше да играя на шах. 
И понякога, макар и много рядко, ме оставяше да спечеля. 
Тогава не разбирах победата си като проява на обичта на човек, който ми дава шанс да изпитам моментния триумф на победителя.

Някои позволяват на другите да печелят като губят битки нарочно. 
Други не.

Вървя по чакълената пътека в гората и се прехласвам от меката, нежна зеленина на дърветата и храстите. 
Мейси продължава да пее за своето великодушие, а моите мисли тръгват по нова пътека. 

Размишлявам за Великден, за саможертвата, за мъките и страданията. 
Кое в нас страда най-силно? 
Тялото, душата или духът? 
Първите две, мисля. 
Душа и дух са две думи за две различни неща. 
И на английски също ги различават– Soul and Spirit. 
Душата е същността на човека, онова което той съзнателно и несъзнателно подрежда в нея, като букет. 
Духът е Божественото в човека. 
Духът е величието на човека. 
Той не може да страда. 
Духът винаги тържeствува.

Затова и Великден за мен е най-величествения християнски празник. 
Защото олицетворява силата на духа. 
И тъкмо тази част в единството на Божественото, Духът, е онова което придава силата на Християнството. 
Именно заради него мога за миг да забравя безобразията, алчността и безчестието на „божиите служители на земята”.

Какво друго е пътят към Голгота ако не болезнен път в осъществяването на най-големите мечти? 
Постигнал ли е Божият син мечтата си да се жертва в името на спасението на човека? Да. 
Спасил ли е хората? 
Не. 

Мисля, че дори Бог не може да спаси никой, който не желае да бъде спасен. Написано да звучи като убийствена ирония, крилатото изречение-лозунг на Илф и Петров от „Златният телец” – „Спасяването на давещите се е дело на  самите давещи се!” всъщност е една сурова, кървава истина за живота. 

Спасението идва отвътре. 
Трябва да е силно като жажда, която непременно трябва да бъде утолена. 
Всеки ден ние трябва да спасим нещо, жертвайки друго. 
Да победим, или да оставим друг да победи вместо нас. 
Понякога трябва да оставим някой друг да победи. 
И това не означава непременно загуба за нас. 
Великодушието, саможертвата са победа на Духа.