картинка

картинка

Какво е дигиталната ера? Времето, в което живеем. Ежедневие, немислимо без компютър.

„Немислимо” ли казах? Грешка. Да се чете „непоносимо”.

Без значение дали е в каменната или в дигиталната ера, човекът си остава все същото кървящо и смеещо се същество. Гордо изправена маймуна, която с маймунджилъците си разсмива до сълзи Създателя си.

Като скромен член на това забавно общество, наречено човечество, ще споделям тук моите възторзи и черни мисли.

Ще се радвам да чуя и вашия глас.

петък, 22 април 2011 г.

SOUL & SPIRIT


Слагам слушалките на плеъра в ушите си.
Първо лявата. После по-дългата за дясното ухо. 
Не знам защо ги правят така, неравномерно дълги. 
Хайфистите казват, че било важно за звука. Така били проектирани, за всяко ухо. Доверявам им се. 
Приемам, че понякога и наглед еднакви, нещата могат да бъдат различни в невидимата си същност. 
Единственото, което искам, е да се настроя максимално добре, за да приемам всички възможни сигнали, които Вселената изпраща. 

Вече съм в гората, в моята гора. 
Глупости, гората не е моя. Това е просто най-близката гора до жилището ми. 
Най- зеленото омайно кътче, което ми е достъпно с десет минути ходене пеш. 
Мейси Грей пее в лявото и в дясното ми ухо Let You win

Замислям се дали винаги трябва да печелим надмощие над другите. 
Не е ли по-хубаво да оставяме понякога другите да печелят вместо нас? 
Един мъж ми разказваше веднъж как дядо му го учел да играе шах. 
И всеки път го побеждавал. Никога не му позволявал да спечели. Нито веднъж. Понякога имало сълзи.

Спомням си как моят татко ме учеше да играя на шах. 
И понякога, макар и много рядко, ме оставяше да спечеля. 
Тогава не разбирах победата си като проява на обичта на човек, който ми дава шанс да изпитам моментния триумф на победителя.
Някои позволяват на другите да печелят като губят битки нарочно. 
Други не.

Вървя по чакълената пътека в гората и се прехласвам от меката, нежна зеленина на дърветата и храстите. 
Мейси продължава да пее за своето великодушие, а моите мисли тръгват по нова пътека. 

Размишлявам за Великден, за саможертвата, за мъките и страданията. 
Кое в нас страда най-силно? 
Тялото, душата или духът? 
Първите две, мисля. 
Душа и дух са две думи за две различни неща. 
И на английски също ги различават– Soul and Spirit
Душата е същността на човека, онова което той съзнателно и несъзнателно подрежда в нея, като букет. 
Духът е Божественото в човека. 
Духът е величието на човека. 
Той не може да страда. 
Духът винаги тържeствува.

Затова и Великден за мен е най-величествения християнски празник. 
Защото олицетворява силата на духа. 
И тъкмо тази част в единството на Божественото, Духът, е онова което придава силата на Християнството. 
Именно заради него мога за миг да забравя безобразията, алчността и безчестието на „божиите служители на земята”.

Какво друго е пътят към Голгота ако не болезнен път в осъществяването на най-големите мечти? 
Постигнал ли е Божият син мечтата си да се жертва в името на спасението на човека? Да. 
Спасил ли е хората? 
Не. 

Мисля, че дори Бог не може да спаси никой, който не желае да бъде спасен. Написано да звучи като убийствена ирония, крилатото изречение-лозунг на Илф и Петров от „Златният телец” – „Спасяването на давещите се е дело на  самите давещи се!” всъщност е една сурова, кървава истина за живота. 

Спасението идва отвътре. 
Трябва да е силно като жажда, която непременно трябва да бъде утолена. 
Всеки ден ние трябва да спасим нещо, жертвайки друго. 
Да победим, или да оставим друг да победи вместо нас. 
Понякога трябва да оставим някой друг да победи. 
И това не означава непременно загуба за нас. 
Великодушието, саможертвата са победа на Духа.

2 коментара:

  1. Жени здравей,

    Благодаря ти за честта, доверието и удоволствието от достъпа до твоя блог. Този текст е изключителен - задълбочен и искрен. Разказа ми повече за теб от едногодишното ни откъслечно общуване в "нездравословна" среда.Какво мога да добавя към великолепното ти изложение? Това, че възкресението на душите ни (не на духа - той е вечен, част от Бога)зависи само от нас самите. И това, че Христос е любов. Нека се обичаме въпреки всичко. Трудно е, но си заслужава да опитваме.
    Христос възкресе за всички ни!

    С обич,
    Жана

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря ти, Жана, за прекрасните думи!
    Онова лепило, което свързва хората, т.е. душите им, не се вижда с очи, просто защото е безцветно. Нямаш обяснение, а и мисля че не е нужно и да търсиш, защо един човек ти харесва. Допада ти и толкоз. Може би заради розовия цвят на лака му, може би заради усмивката, която не губи дори и в най-тъжните моменти, може би заради нещата на които се смее или го натъжават...
    Това лепило е най-силното от всички, които съм виждала.
    Бог да те поживи, за да се посмеем скоро пак до сълзи, на някоя глупост.

    С не по-малко обич,
    Жени

    ОтговорИзтриване