картинка

картинка

Какво е дигиталната ера? Времето, в което живеем. Ежедневие, немислимо без компютър.

„Немислимо” ли казах? Грешка. Да се чете „непоносимо”.

Без значение дали е в каменната или в дигиталната ера, човекът си остава все същото кървящо и смеещо се същество. Гордо изправена маймуна, която с маймунджилъците си разсмива до сълзи Създателя си.

Като скромен член на това забавно общество, наречено човечество, ще споделям тук моите възторзи и черни мисли.

Ще се радвам да чуя и вашия глас.

вторник, 2 август 2011 г.

BACK TO BLACK


Amy Winehouse  замина завинаги в чернотата, за която пееше. 


Черното, определено,  беше нейния цвят. 
Присъства в текстовете на песните й. 
В тежкия грим, подчертаващ очите й  с  дебели линии туш, нанесени сякаш от самия Матис.  
В катранения блясък  на косата й, събрана в готическа приумица. 

Не бихме могли да забравим този тежък поглед.
Нито прическата-запазена марка. 
Нито изрисуваното крехко тяло на  булимичка, изтощено до смърт. 

В нея имаше нещо извънземно. 
В таланта й, нечовешки огромен. 
В гласа й, с който можеше да прави каквото си поиска. Дълбок и чувствен, дрезгав и плътен, закачлив, яростен, тъжен, изненадващ - звучащ ту като на травестит, ту като на хлапе, което се разпява игриво.

Хората от тълпата, която зяпа чудото на смъртта, зяпа и коментира животът и смъртта на другите, хора,  безименни и  незнайни, просто  лица от тълпата,  подхвърлят бележки под линия за нея. 
Някои казват „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!”

Е, добре умници, вие си стойте мирно, но Ейми явно искаше да види това чудо. 
И затова не седеше мирно и тихо.  
Определено, целта на съществуването й не беше да се храни редовно. Нито здравословно. 
Мисля, че храненето изобщо не влизаше  в приоритетите й. 
Измамният уют на топлата храна три пъти дневно, на сигурната работа от 9 до 5, на прибрания в шкафа нотариален акт за апаратаментчето, завещано от мама и тати не правят голяма музика. 

Изкуството си има цена. Също и съвършенството.  
По този път няма обещания и сигурност.  
Има много сутрини с тежък махмурлук. 
Има кураж за  изследване на нови пътеки, включително дъното на собственото падение. 
Има  и смелост да понесеш  кръвожадното любопитство  на тълпата, тъпите  напътствия на персонала в рехабилитационните клиники, стръвните набези на папараците.

Другото е маркетингов продукт.  
Захаросани песнички, изпяти от недоразвити момиченца с близалки и къси полички,  събрани с кастинг или sms-и.  
Лигаво хленчене на разни изкопани от задния двор разгащени отворковци с мания за кадилаци, диаманти и венециански мазилки. 
Акробатично поднесени песни, гарнирани с всевъзможни пера, балони, фусти, скоч, та дори с късове сурово месо. Какво общо има това с музиката?  Ами, нищо. Поредица от ноти, създадени преднамерено в постни откъм идеи глави и тела, хранени редовно с крехки бифтеци.

Дали е знаела Ейми за  залозите в Интернет за датата на нейната смърт? И какво от това?

Нейната музика остава. 
Ейми остава. 
Черното така и не победи. 
Победи музиката. 
Не се сещам за друг, по-убедителен начин да се победи смъртта.