картинка

картинка

Какво е дигиталната ера? Времето, в което живеем. Ежедневие, немислимо без компютър.

„Немислимо” ли казах? Грешка. Да се чете „непоносимо”.

Без значение дали е в каменната или в дигиталната ера, човекът си остава все същото кървящо и смеещо се същество. Гордо изправена маймуна, която с маймунджилъците си разсмива до сълзи Създателя си.

Като скромен член на това забавно общество, наречено човечество, ще споделям тук моите възторзи и черни мисли.

Ще се радвам да чуя и вашия глас.

вторник, 27 август 2013 г.

The Tree of Malick







Бележки над линия*

Открих тези свои размишления в някакви забутани фолдери в една забравена от бога флашка. Реших да ги публикувам  година по-късно след като са написани, точно днес,  когато в новините се промъкна думата „война”. Същата дума се е промъкнала и в написаното по-долу. 
__________________________________________________________




Дървото на живота”, Малик и неговата естетика


Рядко се случва да прочета отзиви за филм, които мога да понеса.


Ние, хората, по природа, по желание и по призвание обичаме да критикуваме другите.Техните животи, тегоби и радости, успехи и неуспехи, величия и падения. „Животът на другите”. Това е любимият ни филм, който гледаме от сутрин до вечер,  докато сме живи.  
Дежурните мишени за критични изстъпления са творците.


За Дървото на живота” на Малик прочетох какво ли не – от нравоучителни беседи и напътствия към режисьора на тема „как се правят филми” до снизходително съжаление за неговият филм-провал, въпреки всички награди и отличия от професионалната филмова критика. Горкият Малик. Не му е лесно да преживява от кино. Ако продължава да прави толкова слаби филми, скоро ще го видим да рови в кофите за боклук : (


Сериозно, оттук-нататък. 
Игнорирайте изреченията от горния абзац. Всичко написано там да се чете в кавички.


Малик не е достоен за ничие съжаление.

Той е творец, за който ще се пише и говори и след като него го няма. 
Със своите нековенциални филми той остава в историята на киното. Категорично.


За „Дървото на живота”.


Какво друго е животът ни освен постоянно задаване на въпроси към Твореца по главната тема – защо е създал такъв жесток свят насред тази ослепително красива синьо-зелена планета?


Какво не й е наред на Земята?

Защо трябва да умират деца?

Защо съществуват боят и насилието?

Защо има войни и защо едни човеци трябва да отнемат живота на други човеци?

Защо хората са измислили Бог?

Защо този измислен Бог се прави на глух и не помага на всички, които отчаяно чакат спасение от Него?

Кой е нашият Създател?

Защо ни е създал такива – несъвършени, жестоки, зли, себични и безмилостни?

Защо трябва да ходим на училище, вместо да играем на тревата, да лежим на слънчевата морава и да тичаме с разперени срещу вятъра ръце?

Защо трябва да строим къщи и сгради с толкова много етажи и да живеем в небето?

Защо трябва да ходим на работа?

Защо трябва да имаме деца след като можем да ги загубим?

За какво ни е да знаем наизуст „таблицата за уморение”? – /добър въпрос, Пипи!/

Защо лошите живеят добре, а добрите живеят лошо?

Защо хората са измислили любовта като не могат да обичат?

Защо? Защо? Защо?


Това е и филмът на Терънс Малик - Защо, клети човече, защо си жив и нещастен в тази красива планета?

Тези въпроси се носят във въздуха, в изумителната естетика на филма.


Няма отговори.

Може би оттам идва и раздразнението на всички, които са очаквали добре овкусено блюдо, сготвено, поднесено  и сдъвкано за зрителя по всичките му холивудски клишета.


Филмът е за хора, които предпочитат да се доверят на сетивата си, отколкото на умозрителни диалози и подредени картинки от стандартите за сюжет.


Мисля, че изкуството е онова нещо, което въздейства непосредствено на сетивата. Бърборенето не влиза в сметката за естетическото възприятие.


Защо нямаме един Терънс Малик и ние, българите?

Тъжно...

събота, 17 август 2013 г.

Wrong! Wrong! Wrong!




„Проба? Грешка!” 


Като че ли това е моделът, по който ни управляват правителствата от две десетилетия насам.  
И какво правим ние, лабораторните животни, въвлечени в експеримента, наречен „демократична държава”? Нищо, което да ни извади от лабораторията. 
Някой социално ориентиран мазохист тук ще възрази:
 „Е, нека нямаме прекалени очаквания. Все пак демокрацията ни е доста млада и зелена. Търпение.” 
Търпение ли? 
Тук чашата на моето гражданско самосъзнание прелива. 
Никакво търпение вече! Нито ден. Никакво мълчание. Никакви кредити на доверие. Никакви осемстотин, нито сто, нито ден толерантност към хората с държавните лимузини, облечени в бляскявите доспехи на властта, които си въобразяват, че могат да ни поучават.
 Не ме интересува кой бил стоял зад протестите срещу правителството на Орешарски.Нито името на кръговете, нито на хората, които си въобразяват, че организират нещо. 
Вече не ми пука и за новия бюджет. 
Честно.Защо ли? 
Защото, такива неща се случват там, където всичко е погрешно. 
Като се започне от мислите в главите на хората, стремежите, мечтите, плановете, ценностите и се стигне до делата им – какво правят, как работят, как почиват, как възпитават децата си, как се отнасят към старците, каква музика слушат, какви книги четат, как шофират по пътищата, как паркират, хвърлят ли си фаса през прозореца на колата и балкона, искат ли да пушат навсякъде, искат ли да станат най-добри в нещо, искат ли да имат живот,

 ИСТИНСКИ СВОБОДЕН ЖИВОТ НА ВЗАИМНО УВАЖАВАЩИ СЕ ИНДИВИДИ В ПОДРЕДЕНО ОБЩЕСТВО С ЦЕННОСТИ?
  
Всичко друго без това с главните букви е грешно, създадено от грешни хора, с грешно мислене, с грешни ценности на грешно място.
 Не ми се пише повече за грешни неща. Предпочитам да слушам парчето на Depeche Mode до втръсване, за да не забравям, нито за миг, нито дори за секунда, къде се намирам, къде живея.