картинка

картинка

Какво е дигиталната ера? Времето, в което живеем. Ежедневие, немислимо без компютър.

„Немислимо” ли казах? Грешка. Да се чете „непоносимо”.

Без значение дали е в каменната или в дигиталната ера, човекът си остава все същото кървящо и смеещо се същество. Гордо изправена маймуна, която с маймунджилъците си разсмива до сълзи Създателя си.

Като скромен член на това забавно общество, наречено човечество, ще споделям тук моите възторзи и черни мисли.

Ще се радвам да чуя и вашия глас.

събота, 31 декември 2011 г.

EPHEMERALLY




Последният ден от годината!

Зимата му отдава почести по свой, зимен си начин, с бял фин снежец, който се рони от небето и пада върху главите на редките минувачи като конфети.  Улиците са пусти, въздухът е чист, градът е смълчан в очакване на среднощните фойерверки и шумни наздравици.

Празникът ще отмине и в понеделник хората отново ще се разбързат по улиците, моторите на колите ще зареват дружно, изпускайки облаци от мръсни газове.  Слава богу, Бензиновата ера бавно си отива с нейните милиони жертви във войни за петрол и надмощие по пътищата. 
Миналият век ще си остане векът на петрола. 
Този век, вероятно ще доминират битовете и байтовете, софтуера и все такива неща, които нямат форма, мирис и цвят, неща сътворени изцяло в ума на човека, невидими и неуловими, които денонощно изграждат нашето ново, виртуално битие. 
И когато няма какво повече да бъде изградено, програмирано, кодирано, криптирано, 
когато войните ще се водят за имена на домейни и повече площ във виртуални контейнери, 
тогава, може би, виртуалната бездна ще погълне всичко като огромна черна дупка. 
Може би, това ще бъде краят на човека във вида, в който ни е познат. 
Вероятно, може би,  ерата на Антропоцена ще роди новия човек. 

Какъв ще бъде той и ще продължи ли да се самоопределя и нарича „човек”?

Ние, хората, които прекрачихме от едно хилядолетие в друго, пристъпихме във време, белязано със знака на ефимерността, когато мечтите се сбъдват за миг, хлапета стават милиардери преди да се сдобият с мустаци; време, в което изкуството угодничи на най-ниските инстинкти на нискочела тълпа в името на масовите продажби и хитовете са речитатив с ругатни, а произведения на изобразителното изкуство са писоари и коледни джуджета с размери на shopping mall
Прекрачихме решително в ерата на мимолетността и масовостта, която всъщност, е логичният край на ерата на буржоазния индивидуализъм. 
Технологиите ни завлядяха и сложиха ръка на всичко видимо и невидимо. 
Идва времето, в което те ще диктуват на умовете ни, ще филтрират мислите и чувствата ни и ще престанем да бъдем личности и ще се превърнем в технологични дестилати.

Стоп кадър! 
Това не може да се случи просто така, без каквато и да е съпротива. 
Тази монета трябва да има и друга страна, в която е всичко и всеки, който се съпротивлява срещу обезличаването на човека, срещу обезчовечаването. 
Така е било винаги, две неща, които се борят яростно за надмощие.

Не ме питайте кой ще победи. 
Аз вече взех страна. 
Просто направете своя избор.

неделя, 25 декември 2011 г.

Christmas Virus and Something More

Тази година реших да бъда равнодушна към коледната мания.
    

Украсените още през ноември гигантски коледни елхи в моловете, коледните оферти, които се промъкват през спам филтъра на пощата, всички захаросани боклучета с ангелски, звездни, белобради, червеноботушови, златни и сребърни мотиви, наредени по витрини и сергии преситиха сетивата ми.  „Не, не – казах си, тази година без мен! Няма начин. Този път няма да се поддам на коледната истерия." Бойкотът ми стигна дотам, че храбро устоях на генетично вродения ми инстикт за украсяване на коледни елхи и аранжиране на украси и гирлянди.  Дори стените у дома ме гледаха с укор, обидени от моето пренебрежение към Коледа.

Но, коледния вирус е много силен и на практика, оказва се, нелечим. Предава се от човек на човек, носи се във въздуха като мелодия с камбанки и звънчета, поразява всичките ти сетива и накрая, когато си напълно омаломощен, приключва с теб окончателно със завъртане на едно мъничко невидимо ключе в сърцето ти и хоп... вече не си ти, а твоят омагьосан коледен двойник.

Какво се случи с мен ли? Ами, обичайното по Коледа. Краката сами ме отведоха в магазините за подаръци, ръцете приготвиха вкусни ястия, украсиха масата, а лицето ми грееше през цялото време в онази глуповата коледна усмивка. И ако си мислите, че коледната елха остана неукрасена, дълбоко се лъжете. Елхата грее по-красива от всякога и навсякъде блестят гирлянди, лампичките светят, а на полицата над камината са наредени върволици ангелчета със свещи и всички онези ширпотребни джунджурии.

Как се случи това? Това е магията на Коледа.  А Коледния Дух е събраната от всички същества най-чиста енергия от желанието да дариш радост.
В края на вечерта докато четях книгата си преди да заспя, открих есенцията на деня, на Рождеството,  в няколко изречения, написани от великия Херман Хесе в „Степният вълк” (превод от немски Недялка Попова):

„Всяко раждане означава откъсване от Всемира, означава отделяне, разединяване от Бога, мъчително ново създаване. 
Връщане към всемира, прекратяване и съхраняване на болезнената индивидуализация, стигане до Бога означава: да разшириш душата си толкова, че тя отново да може да обгърне Вселената.”

Между другото, получих страхотни подаръци за Коледа.

четвъртък, 27 октомври 2011 г.

In the year 2525, If Man is still alive…

Технологичното ежедневие убива естествените ни връзки с нашата Земя. 

Днес ние нямаме силни родови връзки. Не познаваме повечето от роднините си, на някои дори не знаем имената, нито как изглеждат. 
Нямаме връзки с общността, в която живеем – град, квартал, сграда. Задоволяваме се със сухи поздрави за Добър ден, лишени от всякакво чувство и съпричастност.   
Нямаме връзка с храната си. Може да звучи смахнато, но да имаш връзка с храната си е не просто здравословно, но и удовлетворяващо, щастливо  преживяване.  Някога хората са отглеждали зеленчуците, събирали са яйцата, приготвяли са маслото и сметаната си.
Да, технологиите и науката ни дадоха по-дълъг живот. Но дадоха ли ни повече щастие и усмивки? Дадоха ни повече свободно време.  Но дадоха ли ни повече свобода? Дадоха ни много. Взеха ни много.  И все пак. Всичко е в нас. В нашето намерение да бъдем хармонична щастлива частица от Вселената.  Да, определено искам да имам връзка с храната си.  Първата стъпка, която направих е отглеждане на кълнове. Оказа се не чак толкова просто начинание, колкото изглежда на пръв поглед. И нали сме благословени с Google  в този наш удивителен дигитален  век, естествено, I googled this subject.

Ето така попаднах на един истински „суров” сайт, който споделям тук http://www.zemianazaem.com/rawliving
Казано с една дума – суровоядство. За това е този сайт. Прочетох внимателно всички статии за суровоядството, за ползите и радостта да се храниш с проста, естествена храна, огряна от  лъчите на слънцето. Мигновено си представих алтернативата с  обработената, обогатена, консервирана и пакетирана храна под неоновите лампи на фабриката изпод уморените ръце на унили хора.  Започнах да изпитвам детски чист възторг при вида на червените ябълки, лъскавите червени чушки, сочните златисти и тъмни  гроздове и всякакви други свежи плодове и зеленчуци на кухненската маса.
В този полезен сайт открих, че човек може значително да надстрои суровата си връзка с природата и да превърне начина си на живот в пермакултура. Казано иначе, пермакултура е култура на живот,  екологично съобразен и полезен за природата. Това е битие, осмислено с грижа за природата, за човека и за ресурсите.   

Колкото повече идеи за заздравяне на връзката ни със Земята отгледаме, толкова повече шансове за пълноценен живот даваме на децата си. И на децата на техните деца. Никой от нас не би искал такава съдба на човека в бъдещето каквато са начертали поп-рок дуета  Zager & Evans  в хитовата им песен “In The Year 2525”. Забележително е, че дори в златните години на миналия век, когато думите „технократ” и „екологична катастрофа” са били абсолютно непознати, хората са били истински развълнувани от мрачната перспектива за дехуманизиране на човека. Песента е написана през 1964г. от Рик Евънс, но става популярна през 1969г., когато се превръща в хит, запазвайки първа позиция в Billboard Hot 100 в продължение на шест седмици.


Искрено се надявам, че тази прогноза няма да се сбъдне.



събота, 15 октомври 2011 г.

JUST AUTUMN

  Лятото се сбогува с нас твърде дълго

В ранния октомври хората все още носеха летните си дрехи. Дърветата довчера бяха в своите зелени униформи. Все пак си отиде. Внезапно, без да се обърне и да ни смигне, лятото ни напусна за една нощ. Събра набързо всичките си очарователни неща и ни напусна като обидена любовница. Събудихме се без топлата му усмивка. 

Паркът е прогизнал и мокър от дъжда. В краката на минувачите се отронват жълти листа. Падат и умират пред очите ни. По алеите подтичват кучета, освободени за малко от привързаността на своите господари. Има и тичащи хора. Младите момичета бягат на пръсти, деликатно докосвайки чакълените пътеки. Мъжете пък тичат тежко като набиват пети. Чакълът хрущи и стене под тежките им стъпки. Спортистите се познават по прибраните към тялото ръце, свити в лактите. Тичат леко и безшумно с изпънати в коленете крака. Никакви излишни движения, минимум разход на енергия. 

Въздухът е напоен с носталгия. Тъгувайки по лятото, пропускаме пастелната красота на есента и направо прескачаме в зимата. В есенния дъжд има много красота. В чистотата на капките, които се стичат по стъклата на прозорците и оставят прозрачни следи. В малките локвички вода с паднали в тях измити, лъскави листа. В котката, която притичва с големи скокове през мокрите треви и бърза да стигне до някое сухо местенце. В мокрите искрящожълти цветове на хризантемите, които сякаш се усмихват на сивия ден. 

От кестеновите дървета шумно падат кестени. Туп-туп, падат, удрят се в земята, бодливата топка се разпуква се и ето в краката ти се търкулва гладък, чисто новичък кестен. Скоро по улиците ще се появят количките на продавачите на печени кестени. Когато бях малка веднъж занесох у дома събрани два пълни джоба с кестени. Отидох в кухнята, изпразних джобовете и гордо показах на мама купчинката с кестени. Тя ме попита за какво са ми толкова много кестени. „Ще ги изпечем и ще ги изядем.” Мама се усмихна и каза, че това което съм събрала от улиците са диви кестени. Те не ставали за ядене. Бях изумена. Не можех да повярвам, че гладките, красиви кестени, които бях събрала с такава чиста радост не стават за ядене. На другия ден отидохме до пазара и купихме кестени за печене. Видяха ми се тъй невзрачни, малки, сплескани. Но бяха вкусни.

Не си струва да тъгуваме по лятото. Есента е навсякъде около нас и е толкова очарователна. Прилича на натюрморт с лъскави червени ябълки, грозде, букет хризантеми, чаша чай с мед и сладкиш с кестени. Усмихва ни се с мокра усмивка дори когато дъждът се стича по стъклата на колата докато чакаме дългата колона на светофара. Радиото свири блус, потегляме ...