About Reading and Writing

Какво ми харесва

В писането

На другите?

Чета. Много. Навсякъде.

Всякакви думи. Написани от хора. 
Когато чета написаното, мисля за ненаписаното. 
За емоцията, която кара хората да пишат. 

Емоция ли казах? 
Глупава дума. С какво е по-различна от „чувство”?
Замислих се. Може би „емоция” е дума за много чувства, събрани в едно тяло, които същото тяло изпитва едновременно. Може и последователно. 
Да ги наречем графомански приливи. 
И ето, проясни ми се! Eмоцията е преобладаващото чувство, което избутва назад всички останали, грабва знамето, на което пише „водещо чувство” и гордо излиза най-напред.   
Някои емоции са черно-бели, други цветни, трети триизмерни, четвърти направо неонови. 
Има и други, с цвят на мръсно пране, което се вее тържествено на някоя панелна тераса. 

Това. Което. Ме завладява. В писането. На другите. Е 

Емоцията. 

Водещото  чувство, което преминава в ритъм. 
Може да не е красива, нито цветна, нито захаросана, нито дори черно-бяла. 
Може дори да е отблъскваща, но ме завладява силата, с която се носи в космоса под формата на организирани в изречения букви. 
Тези букви се събират, превръщат се в нещо плътно като стена, по-скоро вълна, която се надига и ... просто те залива. 

Така се чувствам, когато чета Керуак. 
Смачканият бунтовник с кауза по-голяма от живота му, от пиенето, тревата и писането му. 
Каузата му? 
О, това е просто каузата да избягаш от „безнадеждните дрипи на старостта”. 
Той все пак го направи.
Да се готвим. Ние.

 

My God, Internet

Очевиден е интересът ми към всичко, случващо се в екосистемата Интернет.

Причината за любопитството ми е съвсем тривиална – присъствах като зрител на раждането.   
След това тихо, почти тайно, безшумно раждане, животът ни започна да се променя, - бавно, необратимо, решително.   
Най-старите и улегнали  наши навици, един по един се предадоха на новите завоеватели – електронните услуги.
Постепенно изчезнаха цели професии – машинописка, телефонистка, пощальон, деловодител. Появиха се нови, някои с трудни за произнасяне имена  –  уеб дизайнер, фронт енд  дивелопър, солюшън архитект.

Имаше За и Против новото. Както винаги.

Невидим, но осезаем, новият Спасител, нашият дигитален бог, Интернет завладяваше нови и нови територии, привличаше все повече души в своята виртуална енория.
Мнозина потърсиха спасение и утеха. Самотни сърца, скучаещи домакини, някои - търсещи развлечения, други - жадни за знания, трети - любопитни за новини и клюки; 

хора, петимни за слава и популярност, добронамерени и злонамерени, 

хора всякакви и отвсякъде...

Всички се втурнахме към широко отворените двери на храма дигитален.

Предприемчиви люде и компании провидяха златото в тази безкрайна, огромна мина. Откупиха си участъци от нея, заградиха ги, поставиха огради и пазачи, въведоха такси за вход.
Ден след  ден, виртуалният храм, свободният Нов свят, изграден от пиксели се превръщаше в територия за завладяване, частна собственост, разделена на малки и големи парцели. 

Преминаването през едни стана забранено. 

През други – опасно, проникването е на собствен риск.

А за неоторизиран достъп до трети – може и в затвора да те хвърлят. Тази мрачна перспектива прекърши духа на уеб активиста Аарон Шварц, който избра свободата на въжето пред затвора.

Не съм пророк, но ми се струва, че следващите кръстоносни походи, сражения и революции ще бъдат в Негово име, в името Господне, 

на новия Бог - Интернет.

Кръвта, обаче няма да е дигитална, а ще бъде съвсем истинска. 
Както винаги.

И тази свобода няма да бъде отнета лесно и без жертви. 
Както винаги.

Brand New World

Новите неща са привлекателни с вградените в тяхната „новост” очаквания за промяна

 

 

Прекрачвайки незабелязано времето от две столетия... О, не, не само столетия, - всъщност прекрачихме цели хилядолетия.  
Беше вълнуващо, нали? Преди, вече - 13 години.

Тези вълнения отминаха.

Прекрасният Нов Свят, изграден от пиксели е факт.

Постоянно се питам -

„Как сме живяли без Гугъл преди?”

После си отговорям -

„Ами, живеехме си ...”

Питам се често и -

„Какво му е прекрасното на нашия прекрасен нов свят?”

Отговарям си –

„О, толкова много неща!

Например  - интернет, iPad, смартфоните, умните коли, които те паркират с бутонче и още много, мноооого други неща.”

„Е, добре, но това са все разни удобства и джаджи.

И преди е имало подобни неща – носилки, на които са разнасяли царствените особи, после – луксозни каляски, свръхбързи куриери и кораби и така нататък. По същество нищо не се е променило в този измислен „нов” свят.

Това си е същият свят под същата стара луна, както би казал нещо подобно Шекспир.” – не отстъпва в спора моят агностичен двойник.

За добро или лошо, този безмилостен злодей, Агностика живеещ в мен, обикновено печели в спора.

И така, Прекрасният нов свят е точно толкова прекрасен, колкото и предшественика му - Добрият Стар Свят.

Променят се само джаджите, декорите на сцената.

Непроменен остава Главният герой, „народният артист”, самонареклият се „Негово величество” – Човекът.

Искате доказателства? Веднага.

За справка вземете която и да е от най-кървавите драми на Шекспир и Крими-секцията на който и да е от новинарските портали.

Все същото – битови драми, истории за кървави отмъщения, братоубийства, любовни трагедии.

Лично за мен, Прекрасен би бил светът, в който човекът най-сетне се е превърнал в създание, завършило своята духовна еволюция.

Същество, неподвластно на крайни емоции.

Същество, лишено от всякакви амбиции за власт и духовно надмощие.

Без - чудовищно голямо его в това тяло-черупка.

Без - алчност без граници.

Ето така си представям Прекрасния Нов Свят – свят с Прекрасен Нов Човек.

Тъжното е, че това е просто една утопия.

Идеализъм – без граници.

За илюстрация на моите разсъждения, горе - като главна тема, избрах фрагмент от персонаж на спиращия дъха филм „Фантастичната планета”, създаден в сътрудничество на именития френски илюстратор Роланд Топор и режисьора Рене Люлу в далечната 1973 година.

 

Трейлър към филма, тук