About Reading and Writing

Какво ми харесва

В писането

На другите?

Чета. Много. Навсякъде.

Всякакви думи. Написани от хора. 
Когато чета написаното, мисля за ненаписаното. 
За емоцията, която кара хората да пишат. 

Емоция ли казах? 
Глупава дума. С какво е по-различна от „чувство”?
Замислих се. Може би „емоция” е дума за много чувства, събрани в едно тяло, които същото тяло изпитва едновременно. Може и последователно. 
Да ги наречем графомански приливи. 
И ето, проясни ми се! Eмоцията е преобладаващото чувство, което избутва назад всички останали, грабва знамето, на което пише „водещо чувство” и гордо излиза най-напред.   
Някои емоции са черно-бели, други цветни, трети триизмерни, четвърти направо неонови. 
Има и други, с цвят на мръсно пране, което се вее тържествено на някоя панелна тераса. 

Това. Което. Ме завладява. В писането. На другите. Е 

Емоцията. 

Водещото  чувство, което преминава в ритъм. 
Може да не е красива, нито цветна, нито захаросана, нито дори черно-бяла. 
Може дори да е отблъскваща, но ме завладява силата, с която се носи в космоса под формата на организирани в изречения букви. 
Тези букви се събират, превръщат се в нещо плътно като стена, по-скоро вълна, която се надига и ... просто те залива. 

Така се чувствам, когато чета Керуак. 
Смачканият бунтовник с кауза по-голяма от живота му, от пиенето, тревата и писането му. 
Каузата му? 
О, това е просто каузата да избягаш от „безнадеждните дрипи на старостта”. 
Той все пак го направи.
Да се готвим. Ние.