186

Сто осемдесет и шест дни! 

Точно толкова са изминали от деня на последния ми пост тук.
И тъй като за мен писането е преди всичко да бъдеш честен в любовта си към него, не изпитвам и най-малко угризение затова, че не се насилвах да пиша само и само за да поддържам блога редовно, за да не загубя и малкото му верни читатели.

И все пак да не се възгордявам прекалено с моите добродетели. 
Ако Рей Бредбъри беше още жив и беше мой приятел (винаги съм го чувствала като такъв, духовен приятел и ментор), със сигурност би ми казал, че жаждата за писане трябва да остава винаги неутолена. И че истинският писател не пропуска нито ден без писане. 

На това място сигурно би ми припомнил любимата си история за пианиста, който казал че ако не се упражнява всеки ден, той ще знае това, ако пропусне два дни, критиците ще знаят това, ако пропусне три, неговата публика ще знае това.

И така, имам 186 дни без написан нито ред. 

Предполага се, че целият свят би могъл да узнае, че съм загубила формата си за писане.
Тук трябва смирено да сведа глава. 

Виновна!

Защо се върнах тук след половина година?
Просто е. Отново искам да пиша.
Има толкова много неща, които искам да споделя.

Но най-първо, неудържимо, искам да напиша как видях моята страна, моят град, моите сънародници наживо от жълтите павета на площад Батенберг.
Това заслужава отделен постинг.
Следващият.