картинка

картинка

Какво е дигиталната ера? Времето, в което живеем. Ежедневие, немислимо без компютър.

„Немислимо” ли казах? Грешка. Да се чете „непоносимо”.

Без значение дали е в каменната или в дигиталната ера, човекът си остава все същото кървящо и смеещо се същество. Гордо изправена маймуна, която с маймунджилъците си разсмива до сълзи Създателя си.

Като скромен член на това забавно общество, наречено човечество, ще споделям тук моите възторзи и черни мисли.

Ще се радвам да чуя и вашия глас.

вторник, 27 август 2013 г.

The Tree of Malick







Бележки над линия*

Открих тези свои размишления в някакви забутани фолдери в една забравена от бога флашка. Реших да ги публикувам  година по-късно след като са написани, точно днес,  когато в новините се промъкна думата „война”. Същата дума се е промъкнала и в написаното по-долу. 
__________________________________________________________




Дървото на живота”, Малик и неговата естетика


Рядко се случва да прочета отзиви за филм, които мога да понеса.


Ние, хората, по природа, по желание и по призвание обичаме да критикуваме другите.Техните животи, тегоби и радости, успехи и неуспехи, величия и падения. „Животът на другите”. Това е любимият ни филм, който гледаме от сутрин до вечер,  докато сме живи.  
Дежурните мишени за критични изстъпления са творците.


За Дървото на живота” на Малик прочетох какво ли не – от нравоучителни беседи и напътствия към режисьора на тема „как се правят филми” до снизходително съжаление за неговият филм-провал, въпреки всички награди и отличия от професионалната филмова критика. Горкият Малик. Не му е лесно да преживява от кино. Ако продължава да прави толкова слаби филми, скоро ще го видим да рови в кофите за боклук : (


Сериозно, оттук-нататък. 
Игнорирайте изреченията от горния абзац. Всичко написано там да се чете в кавички.


Малик не е достоен за ничие съжаление.

Той е творец, за който ще се пише и говори и след като него го няма. 
Със своите нековенциални филми той остава в историята на киното. Категорично.


За „Дървото на живота”.


Какво друго е животът ни освен постоянно задаване на въпроси към Твореца по главната тема – защо е създал такъв жесток свят насред тази ослепително красива синьо-зелена планета?


Какво не й е наред на Земята?

Защо трябва да умират деца?

Защо съществуват боят и насилието?

Защо има войни и защо едни човеци трябва да отнемат живота на други човеци?

Защо хората са измислили Бог?

Защо този измислен Бог се прави на глух и не помага на всички, които отчаяно чакат спасение от Него?

Кой е нашият Създател?

Защо ни е създал такива – несъвършени, жестоки, зли, себични и безмилостни?

Защо трябва да ходим на училище, вместо да играем на тревата, да лежим на слънчевата морава и да тичаме с разперени срещу вятъра ръце?

Защо трябва да строим къщи и сгради с толкова много етажи и да живеем в небето?

Защо трябва да ходим на работа?

Защо трябва да имаме деца след като можем да ги загубим?

За какво ни е да знаем наизуст „таблицата за уморение”? – /добър въпрос, Пипи!/

Защо лошите живеят добре, а добрите живеят лошо?

Защо хората са измислили любовта като не могат да обичат?

Защо? Защо? Защо?


Това е и филмът на Терънс Малик - Защо, клети човече, защо си жив и нещастен в тази красива планета?

Тези въпроси се носят във въздуха, в изумителната естетика на филма.


Няма отговори.

Може би оттам идва и раздразнението на всички, които са очаквали добре овкусено блюдо, сготвено, поднесено  и сдъвкано за зрителя по всичките му холивудски клишета.


Филмът е за хора, които предпочитат да се доверят на сетивата си, отколкото на умозрителни диалози и подредени картинки от стандартите за сюжет.


Мисля, че изкуството е онова нещо, което въздейства непосредствено на сетивата. Бърборенето не влиза в сметката за естетическото възприятие.


Защо нямаме един Терънс Малик и ние, българите?

Тъжно...

Няма коментари:

Публикуване на коментар