On This Day

На тази светла дата, 11 Март, честваме раждането на човека, който прекоси, има-няма цялата Галактика на автостоп.

 

 

 Въпреки, че бе твърде рано изтръгнат от този свят, вярвам че Душата на любимия ми писател Дъглас Адамс се разхожда в някое, още по-прекрасно от Земята, кътче от Галактиката. И силно вярвам, че е щастлива с галактическите измерения за щастие.

За тези, които не знаят, или знаят твърде малко за него са следващите редове.

↘

Увод:

ПЪТЕВОДИТЕЛ КЪМ ПЪТЕВОДИТЕЛЯ 

Някои безполезни забележки от автора [от самия автор] 

Идеята за заглавието се роди, докато лежах пиян на една поляна в Инсбрук, Австрия през 1971г. Не точно пиян, а състоянието, в което изпадаш, след като си пил две яки бири, без да си ял от два дни, тъй като си безпаричен стопаджия. Говорим просто за умерена неспособност да се държиш на краката си.

Винаги носех със себе си „Пътеводител на стопаджията в Европа” от Кен Уолш, едно доста оръфано книжле, което бях взел назаем от някого. Всъщност, тъй като тогава беше 1971, а книгата е още в мен, вече трябва да се брои, че съм я откраднал. Не разполагах с „Из Европа за пет долара на ден” /както си беше/, защото не членувах във въпросната финансова лига.

Над мързеливо въртящото се под мен поле започна да се спуска нощ. Чудех се накъде да тръгна. Мястото трябваше да е по-евтино от Инсбрук, да не се върти толкова и да не ми причинява такива неща, каквито Инсбрук ми беше причинил същия следобед. Ето какво се беше случило. Обикалях из града, търсейки някакъв адрес и вече безнадеждно изгубен спрях един човек и го попитах за посоката. Знаех, че нямаше да е лесно, защото не говорех немски, но въпреки това се изненадах до каква степен общуването ми точно с този човек беше невъзможно.  Докато се опитвахме отчаяно да се разберем, постепенно ме осени прозрението, че от всички минувачи в Инсбрук съм попаднал на такъв, който освен че не говори нито английски, нито френски, на всичкото отгоре е тъп и глух. След няколко минути се оттеглих  със серия искрено-извинителни ръкомахания, за да попадна на съвършено друга улица, на съвършено друг човек, който също се оказа тъп и глух, и така си купих двете бири.

Реших да се пробвам отново.

Когато и третият минувач се оказа тъп, глух, че и сляп, усетих как върху раманете ми поляга някаква ужасна тежест и всички дървета и сгради изведнъж придобиват мрачен и зловещ изглед. Увих се плътно в палтото си и ускорих крачка, шибан от изникналия незнайно откъде бурен вятър. Блъснах се в един човек и измърморих някакво извинение, но и този беше тъп и глух и не можа да ме разбере. Небето се спусна доста ниско. Паважът бълбукаше и се опитваше да избяга изпод краката ми. Ако тогава не бях свил в някаква странична уличка и не се бях натъкнал на един хотел, в който според плакатите се провеждаше конференция на Съюза на глухите, сигурно щях да полудея и щях до края на живота си да пиша книги, предизвикващи обилно слюнкоотделяне в почитателите на Кафка.

Както  и да е, отидох да полегна в полето заедно с моя „Пътеводител на стопадажията в Европа” и когато звездите изгряха, ми хрумна, че ако някой напише „Пътеводител на стопаджията в Галактиката”, може съвсем спокойно да ме сложи на корицата. След тази мисъл съвсем логично  заспах и  не се сетих за нея цели шест години.” 

Из  – „Възможно най-пълният ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ”

 от Дъглас Адамс – ИК Бард, 2002 (превод Росица Панайотова)

***

HAPPY BIRTHDAY, MR. ADAMS,

SO LONG AND THANKS FOR THE  [BOOK] FISH

P.S. И на рожден ден като на рожден ден, не може без музика. Тази ще ни отведе право в небето, при ангелите, които вероятно правят компания на Г-н Адамс.

WOMEN'S DAY

Осми Март е празник, към който днес изпитваме смесени чувства

Израстнала съм с тази дата като ден,  в който даряваме мама с букет и ръчно изрисувана в детската градина картичка, подадена с леко творческо вълнение. С годините тази традициция избледня и е на път съвсем да изчезне. Започнахме да се срамуваме от тази дата, защото уж била напоена с нафталина на социализма. Наистина ли? Колко странно извинение да не купиш цветя или да не се обадиш на мама. Все едно да се срамуваш от произхода си. Ето така губим традициите си една по една.

Отказвам да презирам тази дата. Не е лесно да си жена, повярвайте, мъже.

И така, разбираемо, темата днес е

Забележителни жени, белязали епохата с духа и таланта си.

Много труден избор. Отново потърсих вдъхновение в музиката. И избрах три изключителни жени, с изключителен, даден сякаш направо от Бога талант.  

Billie Holiday, родена като Елианора Фейгън), американска джаз певица, смятана за една от най-добрите изпълнителки на 20 век. Известна е и с прозвището Лейди Дей (Lady Day).

Трудно можем да си представим пътя от гетото, където е родена от 13 годишна майка и 15-годишен баща, сервитьорка, малолетна проститутка, лежала в затвора до нощните клубове в Харлем и последвалите записи с Бени Гудман и едни от най-добрите джаз музиканти, сред които и Луис Армстронг. В едно интервю тя споделя, „Твърдят че никой не пее думите „глад” и „любов” по начина, по който ги пея аз.” За причините се досещаме. Автобиографичната й книга Lady Sings A Blues носи името на едно от най-известните й изпълнения.

Aretha Franklin започва забележителната си кариера в Мемфис, Тенеси като изпълнител в местния госпъл хор, за да се превърне в Кралицата на Соул /The Queen Of Soul или Lady Soul/.  Една от най-великите изпълнителки на всички времена /9 място/ в  класацията "Топ 100 изпълнители на всички времена" на списание Rolling Stown, 18 награди Грами и 2 почетни приза Грами и още безброй престижни награди, отличия и световно признание.  

Nina Simone. Истинското й име е Юнис Катлин Уеймън /Eunice Waymon/ пианистка, известна и като автор на текстове, композитор и изпълнител на джаз, ритъм енд блус, блус и соул. През 1973 г. напуска родината си /САЩ/ заради антирасистките си възгледи и емигрира първо в Барбадос, а после се установява във Франция. С уникалната си техника на пеене и чувствения  си глас тя се превръща в явление в музиката.

Long Live Gabo!

„Сърцето има повече стаи и от публичен дом.”

Из „Любов по време на холера”

Габриел Гарсия Маркес /Габо/, роден на 6 март 1927г. в Аракатака, Колумбия.

Нобелова награда  за литература за цялостно творчество /1982/.

Автор на „Сто години самота” и други магически  произведения, които те оставят без дъх.

„Тогава Макондо беше село с двайсет къщи от кал и тръстика, построени край брега на една река с бистри води, които се спускаха по корито от камъни, бели и огромни като праисторически яйца.

Светът беш толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст. Всяка година около месец март, дрипаво циганско семейство издигаше шатрата си близо до селото и с голяма врява от пищялки и барабани представяше новите изобретения.

Най-напред  донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, направи свирепа публична демонстрация на онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръгна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши като видя, че казаните котлите, клещите и мангалите изпопадаха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес.

„Нещата имат собствен живот – тръбеше циганинът с груб акцент, - цялата работа е да им пробудиш душата.”

Сто години самота, Габриел Гарсиа Маркес /превод Румен Стоянов/

Happy Birthday, Sr Marquez!

ACTA, again and again…

Защо АСТА не трябва да бъде приемана, нито прилагана.

Поне не във вида, в който се опитват да ни я пробутат.

„Вземете ми парите, хвърлете ме в затвора, само не ми пипайте нета, защото ... лошо ви се пише.” Така казват повечето от родените след 1980г. И повярвайте, те не само го мислят и казват, те са готови да вдигнат революция за това. Всеки, който се осмели да се усъмни в сериозността на намеренията им, може да попита потърпевшите от гнева им. Да, хората наистина не се шегуваха, когато излязоха в незапомнения студ на 11 февруари. Светът е узрял за революцията на Ви (V for Vendetta). Каквото и да се опитат да ви казват разни "експерти" по мрежовите въпроси, винаги, задължително, първо прочетете титлите и организацията, от чието име се изказват. После, ако все още имате желание, можете да прочетете споделените с аудиторията, вълнуващи мисли. Единственият, неоспорим, видим, осезаем факт във всички възможни съображения на говорителите и от двата лагера ЗА/ПРОТИВ АСТА е това, че

Мрежата е жива, дишаща, паралелна реалност,

в която живее нашият виртуален двойник, нашата, може би, по-добра или пък по-лоша част. 

Да, днес не можем да си представим живота без компютър, и достъп, разбира се...

Достъп до глобуса, до всичко и до всички. До приятелите, колегите в социалните мрежи, до братовчедите в Канада,  до брата в Австралия, до съучениците в Германия и до приятелите в Ню Йорк.

Кой би се осмелил да ни вземе тази свобода, най-скъпата от всички други съмнителни свободи, които уж конституцията и конвенциите са ни предоставили? Тъкмо тази свобода, която ни доставят ISP-тата, точно нея не искаме никой да пипа. Свободата на мрежата  с най-големи дупки от която и да е друга мрежа, именно тази свобода не искаме никой да прекроява, моделира, програмира, криптира, кодира, дефинира и въобще да я манипулира за свои комерсиални, шпионски, политически, икономически, глобални и каквито и да е съображения. 

Когато говорим за дупките в мрежата, не можем да пропуснем и другата антитеза

„Нета”  е като рибарска мрежа и пропуска всичко

И като се има пред вид, че в нея постоянно се размотават децата, не само моите и вашите, а всички възможни деца от всички възможни места на света, и че те са доверчиви, крехки и раними, понякога агресивни и опасни, мрежата все пак трябва да бъде наблюдавана и контролирана от морални, икономически, чисто човешки съображения за добро и справедливост.

Това е пречесечната точка в конфликта:

Как да бъде  контролирана, с правни средства (споразумения директиви, закони) мрежата, за да не се чувстваме следени от Големия брат, нито ограбвани от хакери, нито подслушвани от разни шпиономани, мрежови воайори и така нататък.

Очевидно, всички се вълнуваме от тази титанична икономико-политическа битка с вселенски мащаби за надмощие в мрежата. А всъщност, както винаги, става дума за пари. Този път за ужасно много пари. И нали всичко вече е глобализирано, дошло е времето да се осребрят печалбите глобално. Поне така си мислят онези, които много натискат за прослуватата АСТА (току виж влязла в речника като нова дума за законодателно насилие).

И като говорим за вселенски работи, изкушавам се да илюстрирам нашите човешки тревоги и тегоби с думите на един велик писател, който, уви, имаше толкова необятен талант, че пропътува мислено цялата Галактика на автостоп.

„Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката, се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце. Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели  - произлезли от маймуната форми на живот – са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.

Тази планета има - или по-точно имаше – един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечено се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.”

Из – „Възможно най-пълният ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ”

 от Дъглас Адамс – ИК Бард, 2002 (превод Росица Панайотова)

No Bad Feelings

Наистина шарен и забавен ден. Започна с тежка, водниста мъгла, главоболие в слепоочията и безпаметно, предиобедно каране по мрачните софийски улици. Бързах да отида да си купя една страхотна книга. Няма да ви кажа засега името й. Тайна. Щом я прочета, непременно ще споделя, но всъщност най-досетливите сами ще се сетят коя е и по-важното – от кого и за кого е тази книга.

И така, взех си аз бленуваната книга, натоварена и с други издателски армагани, метнах ги на седалката в колата и направо отпраших с мръсна газ. Бързах да се прибера и да потъна в книгата, „най-добрите мемоари за дрога” както я бяха определили критиците. Но преди това ...

Залутах се по разни обиколни маршрути, замотах се насам-натам в търсене на уличка за обратно връщане и така се озовах почти до ЦУМ. Не щеш ли от нищото изскочи някаква нафукана пешеходка, която не видях от другите коли пред мен и за да не я отнеса, заобиколих максимално вляво. Вместо да пресече по-чевръсто, тя направи няколко театрални жеста, в смисъл „шантава откачалка” и смътни намеци  за роднините ми от женски род. Театралното й изпълнение на зебрата предизвика вниманието на бдителните полицаи, които дебнеха зорко за такива отнесени като мен. Спряха ме. Аз направих възможно най-разкаятелна гримаса, изразявайки убедително искрено съжаление за стореното от мен безобразие. Ченгетата се изредиха пред прозореца на колата ми, извиняваха ми се, че ще се наложи да ме глобят, сякаш съм  някоя знаменитост от чалга съсловието и след дълго умуване и писане тържествено ми връчиха акт, изписан старателно с ученически почерк. За да е пълно объркването и смущението им, аз приех акта с усмивка, подписах на всички възможни места (поне три) с огромен подпис, достоен за министър, а в графата, където обикновено закоравелите нарушители пишат възражения, написах с разкривени печатни букви „Виновна съм!” Което значи, че няма да обжалвам. Самата истина. По-добре е да си платиш за разсеяността и да не спориш с Него и Неговите наказания. За Върховния началник, говоря. Той между другото раздаде наказание и на ченгетата, задето ме одраха с акт за 50 лв. като можех да мина и по-тънко с фиш за 20 лв. Anyway. Акумулаторът ми умря насред жълтите павета и симпатичните полицаи трябваше да ме бутат юнашки пред взора на маститите шефове от Министерския съвет и офисите на Парламента. Накрая се наложи един от тях да седне в моето скромно азиатско возило, за да се получи ток и запалване. Успяха. Браво на тях! Държаха се мъжки и с достойнство защитиха пагона. No bad feelings.

И това се случи до средата на деня. Останалото не е толкова вълнуващо. 

The Mission Of Human

Една екстравагантна идея за размисъл

Къде е мястото на човека в хранителната верига? 

Задавали сте си, разбира се, този въпрос. Не?

В такъв случай да го направим сега.

Каква работа има човека на тази прекрасна планета?

Във филма “Матрицата” ни дадоха един възможен отговор на този въпрос – “Човекът, ни казаха, е вирус, който сам изяжда ресурсите си, докато ги унищожи напълно”. Вероятно това визира и Библията с предсказанията  за възможен бъдещ потоп и край на всичко.

Да, но и животните изяждат докрай хранителните си запаси. Например динозаврите. 
Така е, но те не са разполагали с високи технологии за масово унищожение на всичко и нямат съзнание, все пак.

Разсъждавайки така, внезапно ми хрумна следното

Може би човекът е последната надежда, “тайното оръжие” на мощен заговор срещу тази толкова красива, синьо-зелена планета.

Защо не? Ако приемем, че всичко в космоса е енергия, включително мисълта и намерението да се направи нещо. И ако пак само предположим, че някои или всички небесни тела не могат да понесат изключителната красота на нашата планета, какво следва тогава? Таен заговор за нейното унищожение, разбира се, или поне загрозяване до неузнаваемост. Стига се е перчила тази вселенска красавица Земя! Събират се, умуват и накрая преминават към действие. Започват с редуване на ледени и горещи душове. И Земята ту се сковава във вековни ледници, ту започват глобални затопляния. Но, не. Не е достатъчно ефективен този метод. Тогава идва ред на творенията, “всякаквовкусови” – динозаври, хлебарки, гризачи, микроби, бацили и т.н. 

Но, все не се получава желаното.

Накрая, след дълго умуване “Задругата на грозните небесни тела” създала едно, на пръв поглед съвсем невинно създание.

Нарекли го Човек.

Най-напред му дали каквото имало под ръка – камък и тояга.

Но нещата вървели отчайващо бавно.

Милиони години човекът чупил, разбивал, блъскал и трошил де каквото свари, но Земята си била все така красива.

Не си мислете, че през цялото време тя само търпяла и не отвръщала на удара. Напротив, освен ослепително красива, тя се оказала изненадващо умна и изобретателна. Нейният отговор били абортите, феминизма, фашизма, комунизма, световният глад, чумата, домашните любимци. Всячески се борила горката Земя против нарастването на популацията на човека.

Но, по всичко личи, че враговете й са на път да победят.

Последният им удар е сравнително отскоро – заговорниците дадоха на човека машината и високите технологии.  И ето, започна се – ден след ден красавицата Земя погрознява и започва да прилича на бунище за отпадъци от всичко – стари хладилници, микровълнови фурни, счупени монитори, смачкани коли, компютри излезли от употреба, развалени лекарства с всички елементи на Менделеевата таблица с изтекъл срок на годност, милиарди...тонове...

Има защо да потриват доволно ръце враговете на Земята – последното им оръжие, човекът, това вълнуващо творение очевидно няма да миряса докато не отсече последното дърво на земята, за да си го накичи за Коледа с разни светещи дрънкулки. Имам пред вид последната му Коледа, когато ще изяде последната си риба от последната си течаща река, съвсем сам – единственият оцелял от Последната Световна Война.  

Всъщност, май вече нямаме нужда от световни войни, за да унищожаваме масово всичко, каквото ни попадне пред погледа.

..................

Такива мисли са се въртяли в главата ми през далечната 2007г. Отрих ги записани и захвърлени, дълбоко в паметта на електронната душа на моя компютър. 

Надявам се, че не възразявате, че ги споделям чак сега. Тези страхове, уви, и днес ми се струват актуални.

ALL SOULS

Православните християни днес почитат паметта на своите мъртви. Говоря в трето лице, м.ч. защото така и не успях да се приобщя към свещените тайнства на източното православие. Накратко, не съм кръстена със светена вода в купела. Което не ми пречи да уважавам всички празници на всички религии, каквито и да са те. Нали са за хората? Щом са добри за хората, значи просто са добри.

На този ден, когато трябва да почета моите скъпи покойници (толкова много, уви), избирам да посветя това на най-скъпата от всички, изтръгнати без време  от моя живот. 

Посвещавам това на тази,

която никога не прежалих;

която осезаемо липсва на света със своята красива усмивка и с мъдростта на своя всевиждащ, син като морето, поглед.

Тази, която смятах за извънземна заради различността и неизброимите й таланти, заради свободния дух, непривързан към нищо материално  и заради неотразимия, зашеметяващ сетивата, чар.

На жената – дете, фея от приказките, крехка като тръстика и лека като вятъра, която наричахме „Магия”.

Написаното от мен в този онлайн мемориал е специално създадено за един човек, за един читател.

С този прекрасен стих, епитафия,  който ми беше поверен с една зелена карирана тетрадка, днес, отварям и затварям тази тетрадка, и това е всичко, което мога да кажа по темата Задушница и животът без магичното присъствие на Маги...

♣♫♥

                                Любовта е дъждът,

                                който пие земята.

                                Приятел е вятърът.

                                Децата са цветятя.

                                                               М.С.