The Work Never Ends

Мисли в навечерието на уикенда

Виждали ли сте очите им към края на смяната?
На момичетата и момчетата от McDonalds и KFC? 
Угаснали погледи, усмивки, които едвам се разтягат на уморените до смърт лица.
Тъжно. 
В петък вечер мислите ми са за всички, които очакват уикенда като Възнесение Господне.

Има ли нещо хубаво в работата от 9 до 5?

В така наречената „сигурна работа” с платения отпуск, болничните и здравната осигуровка?

В кариерата?  
Онази с фирмения автомобил, осигурения паркинг, джобните няколко лева на ден за храна по социалните програми, лъскавите офиси, представителните визитки с всички зашеметяващи титли, над които гордо стои личното и фамилното ви име?

Струва ли си всичко това?

Не ви ли се иска в слънчев ден като днешния да излезете навън и просто да се помотаете по шарените улици, да позяпате хората, алеите в парка, да послушате птиците вместо задължителните разговори с хората в офиса, с които прекарвате повече време отколкото с децата си?

Не е ли хубаво да имаш свободата да обличаш дрешките, които обичаш, вместо скучните костюмчета, които фирмения етикет изисква?

Който разправя, че с робовладелския строй е изчезнало робството и робския труд е или голям наивник, или голям лъжец.

Работата никога не свършва. 

Също и свързаното с нея робство. 
От времето, в което човекът е слязъл от дървото и се е изправил, до днес, винаги е имало хора за работа и хора, избягващи всякаква работа. 
Първите са наричани различно в различните епохи в зависимост от преобладаващия сектор – класически роби с вериги; крепостни /роби-селяни/; индустриални работници /мобилни роби/, въоръжени с модерни вериги, маскирани като преносими устройства с различни имена – мобилни телефони, лаптопи, служебен автомобил.

И нали социалният живот е изтъкан от лицемерие, нищо в него не е назовано с истинското му име.

Работодателят се подвизава като значима, уважавана фигура в обществото, която дава, осигурява работа. Той е човекът, на когото образно казано трябва да се целува ръка затова, че „дава хляб”.

Работникът, служителят, е същество, което е дало под наем тялото, ума и най-ценното от всичко, което имаме в този наш единствен живот – времето. Няма достатъчно висока цена за отдаденото време, посветено на нечия чужда кауза.

Въпрос на вкус. Въпрос на кураж. Въпрос на избор.

Ето какво казва за своето първо и последно интервю за работа рок енд рол легендата

Кийт Ричардс в биографичната си книга „Life”:

„Някъде по онова време напуснах Колежа по изкуствата. Един ден учителят ти казва: ”Е, мисля, че вече си доста добре” и те изпраща в J.W.Thompson [рекламната агенция], където имаш уредено интервю и донякъде предчувстваш какво ще стане. Трима или четирима лъскави задници с обичайните папийонки. „Кийт беше, нали така? Е, радваме се да те видим. Покажи какво ни носиш.” Слагаш портфолиото си на масата. „Хммм, знаеш ли Кийт, като се вгледа човек, явно имаш известен потенциал. Между другото, умееш ли да правиш хубав чай?” – „Да, - отвърнах аз, но не и за вас.” И си излязох с портфолиото под мишница. Помня, че беше зелено на цвят. Когато излязох на улицата, го хвърлих в една кофа за боклук. Това беше последният ми опит да се присъединя към обществото при неговите условия. И отново получих шут отзад. Нямах нито качествата, нито търпението да бъда писарушка или момче за всичко в рекламна агенция. А на всичкото отгоре да им правя и чай.”

Кийт Ричардс с Джеймс Фокс, LIFE

Сиела /превод – Деян Кючуков/

Ето и малко от Кийт Ричардс, този очарователен стар негодник, нереализиран писарушка в рекламна агенция, направил няколко неуспешни опита да изпуши всичката трева на света, да изпие най-много Jack Daniels от всеки друг, пират, разбойник, основател и китарист на Rolling Stones, автор на песни и няколко деца.