Still Searching For Happiness?

Търсите ли щастието?

Нека да попитам по друг начин –

„Читателю, щастлив човек ли си?”

 

Какво е щастието, всъщност?

Духовна пълнота?

Хубава кола, хубава жена/мъж, хубава храна?

Достатъчно много пари за харчене?

Любов?

Достатъчно много на брой споделени радостни моменти, разпределени равномерно по цялото протежение на живота?

Това си е философски въпрос. Нямам никакво намерение да търся отговори тук, нито да давам рецепти, нито да напътствам с цитати от разни гурута на това и онова. По принцип мразя напътствията, освен ако не са инструкции за намиране на най-прекия път до някакъв обект.

Това е просто номер 3 в моята, сравнително нова рубрика Spiritual Journeys.

Историята на австрийския милионер Карл Рабедер не е нито нова, нито оригинална. Тя е просто една чудесна отправна точка за разсъждения по темата „Какво ни прави истински щастливи?”

Накратко, Карл е открил, че богатството му, натрупано с цената на посвещение, каквото изисква всяко забогатяване, не му носи щастие. Всички ние, които не познаваме тежестта на короната и участта да бъдеш богат човек смятаме, че ако спечелим достатъчно много пари щастието ни е в кърпа вързано. Дали това е така, могат да кажат само тези, които отговарят на условието „състоятелен човек”.

Какво е направил Карл от австрийското градче Линц ?

На 45 години той продава фирмата си на своя главен конкурент и създава дружество с идеална цел за подпомагане на бедни хора с идеи в Латинска Америка да започнат свой собствен бизнес с който да изхранват себе си и семействата си. Карл разпродава всичките си имоти и скъпи вещи – къщата в Тирол за 1,5 милиона евро, вилата в Южна Франция, шестте безмоторни самолета, няколко автомобила и т.н. Животът му престава да се върти около собствения му бизнес и се превръща в постоянно пътуване. Най-дълго се застоява в Аржентина, където дарява значителни средства за сиропиталища, потресен от бедността в тази страна.

Парите от осребреното му имущество той създава фонд за финансиране на микро проекти. Идеята му е да се даде шанс на младежите, които напускат сиропиталищата сами да създадат условия и средства за самостоятелен, свободен живот. Първият реализиран проект по тази програма е на 18-годишен младеж от Гватемала.

Това е историята на Карл. Повече може да се прочете на личната му страница, тук:

http://www.rabeder.com/index.php

За момент да забравим за Карл, той е намерил щастието си във възможността да помага на другите да реализират мечтите си. Да се огледаме около себе си. Да потърсим сред нашите приятели, познати, колеги, роднини някой, който да каже силно на глас „Аз съм щастлив човек!”

Не чувам гласове ... Не виждам сиящи от щастие лица. Не чувам щастливи истории за щастливи хора тук, в моята Родина.

Къде се дяна щастието ни? Мога да ви дам една версия под формата на притча.

Ще се радвам, ако някой ми пише, за да сподели своя или просто нечия щастлива история за щастлив човек. Ще я публикувам с удоволствие.

А сега, ето я и

Притчата за щастието

Хората, с техните вражди, алчност и злоба разсърдили не на шега боговете. Въпросът за справедливо наказание за натрупаните от човешкия род грехове бил поставен на обсъждане от Зевс пред събраните на Олимп богове. 

Какви били предложенията им?

Хера, уморена от постоянните изневери на божествения си съпруг, предложила списък с подбрани имена на хора, които да бъдат унищожени. Списъкът бил пълен с нежните земни завоевания на Зевс. Макар и презирани от боговете, човеците имали своите покровители сред безсмъртните. Афродита съвсем явно се застъпила за смъртните, дори паднала на колене пред баща си, молейки да се смили над бедните хора. Мъдрата Атина Палада посъветвала могъщия си баща да не ги избива, защото те строят храмове и правят постоянно жертвоприношения.

Намирането на подходящо наказание сериозно затруднило боговете.  Накрая, уморени от спорове, Безсмъртните решили, че най-доброто наказание за хората би било да им се отнеме Щастието, защото то е нещо божествено и без това не се полага на простосмъртни. И тъй като самото щастие не бивало да бъде унищожено, решено било,че просто трябва да се скрие на недостъпно за хората място.

Последователно боговете отхвърлили различни идеи за скриването му. Морското дъно във владенията на Посейдон, отпаднало като скривалище. Също и подземните недра, в царството на Хадес. Най-дълго умували на предложението за скривалище на някоя звезда на небето под контрола на Зевс.  Но и това отпаднало, защото хората били станали толкова изобретателни и любопитни, че вече нямало неоткрити от тях територии нито под земята, нито на морското дъно, нито дори в космоса.

Единствен Хермес стоял умислен и не участвал в разговорите. Зевс го подканил и той да предложи място, където боговете надеждно да скрият щастието от хората. Хермес предложил най-коварният план, който можел да бъде сътворен. Той предложил щастието да се скрие вътре, в самите хора, защото, според него, те ще се втурнат да го търсят навсякъде, но никога нямало да предположат, че то е в тях самите. И дори случайно да го открият, никога няма да повярват, че това именно е Щастието!

Боговете оценили предложението на Хермес и се разсмели толкова силно, че Земята се разтресла от самодоволния им смях, а Етна и Везувий изригнали...

Вместо заключение, едно предложение:

Да станем колекционери на щастие.

Който е съгласен с мен, да гласува.

.................

Updates

#1. Щастлива съм! - има вече 1 глас за моята идея.
Ето как:
http://www.youtube.com/watch?v=UmFFTkjs-O0&feature=related !

Чакам още гласове от колекционери на щастливи моменти.

FEELINGS

„Харесвам” е чувство. Но думата е твърде слаба, за да изразя емоциите, които предизвиква у мен изпълнението на Нина Симоне на песента FEELINGS. Не може да се опише с думи онова, което Нина изразява с цялото си тяло, с очите, с божествения си дълбок глас докато изпълнява тази песен, чиито думи очевидно предизвикват в нея вулкан от емоции.

Погледът й на моменти става гневен, гласът й достига невъобразима дълбочина, политайки надолу, надолу към неподозирано ниски за човешкото ухо тонове, навлиза в най-дълбоките дебри, в самото леговище на праисторически чудовища, дълбини недостъпни дори за въображението. После се издига високо, преминавайки в нежен, чувствен, затрогващ шепот.

Огромните й тъмни очи шарят с отчаяние сред лицата в публиката, търсейки съмишленик в нейното дълбоко творческо съпреживяване на една музикална творба. Насред бялата публика на джаз-фестивала в Монтрьо, тя не открива съпричастност. Никой не подема този болезнено познат рефрен Feelings, Feelings...

Защо? Може би заради неспособността на снобската публика да съпреживее дълбоки, разтърсващи чувства или пък е притихнала от магията на това "нечовешки" красиво, емоционално изпълнение. Или просто, защото този шлагер се е изтъркал толкова много в годините, че е получил прозвището Party Killer.

Колкото и сладникаво да звучи в изпълнението на Франк Синатра, в този Live Performance на Нина Симоне /Монтрьо, 1976/ това парче е просто неузнаваемо. Това не е просто концертно изпълнение на живо, това е изкуство в най-висшата му форма, в онзи пик на чувствата, когато артистът е напуснал тялото си и се е слял със своята божествена форма на живот.

Не е нужно да си почитател на джаза, за да те развълнува.

Това е просто една жена, един глас и пиано, които се сливат в някакво неподражаемо чувство и за миг те изстрелват далече в космоса. Там някъде, където няма пари, сметки, грижи, където няма дори осмислени чувства, а само усещане за безтегловност. Може би това е някакъв семпъл начин да се докоснеш до Бога и да му благодариш за тези Feelings...

А сега, моля, тишина в залата.

Дами и Господа, Нина Симоне и Feelings of Love

The Work Never Ends

Мисли в навечерието на уикенда

Виждали ли сте очите им към края на смяната?
На момичетата и момчетата от McDonalds и KFC? 
Угаснали погледи, усмивки, които едвам се разтягат на уморените до смърт лица.
Тъжно. 
В петък вечер мислите ми са за всички, които очакват уикенда като Възнесение Господне.

Има ли нещо хубаво в работата от 9 до 5?

В така наречената „сигурна работа” с платения отпуск, болничните и здравната осигуровка?

В кариерата?  
Онази с фирмения автомобил, осигурения паркинг, джобните няколко лева на ден за храна по социалните програми, лъскавите офиси, представителните визитки с всички зашеметяващи титли, над които гордо стои личното и фамилното ви име?

Струва ли си всичко това?

Не ви ли се иска в слънчев ден като днешния да излезете навън и просто да се помотаете по шарените улици, да позяпате хората, алеите в парка, да послушате птиците вместо задължителните разговори с хората в офиса, с които прекарвате повече време отколкото с децата си?

Не е ли хубаво да имаш свободата да обличаш дрешките, които обичаш, вместо скучните костюмчета, които фирмения етикет изисква?

Който разправя, че с робовладелския строй е изчезнало робството и робския труд е или голям наивник, или голям лъжец.

Работата никога не свършва. 

Също и свързаното с нея робство. 
От времето, в което човекът е слязъл от дървото и се е изправил, до днес, винаги е имало хора за работа и хора, избягващи всякаква работа. 
Първите са наричани различно в различните епохи в зависимост от преобладаващия сектор – класически роби с вериги; крепостни /роби-селяни/; индустриални работници /мобилни роби/, въоръжени с модерни вериги, маскирани като преносими устройства с различни имена – мобилни телефони, лаптопи, служебен автомобил.

И нали социалният живот е изтъкан от лицемерие, нищо в него не е назовано с истинското му име.

Работодателят се подвизава като значима, уважавана фигура в обществото, която дава, осигурява работа. Той е човекът, на когото образно казано трябва да се целува ръка затова, че „дава хляб”.

Работникът, служителят, е същество, което е дало под наем тялото, ума и най-ценното от всичко, което имаме в този наш единствен живот – времето. Няма достатъчно висока цена за отдаденото време, посветено на нечия чужда кауза.

Въпрос на вкус. Въпрос на кураж. Въпрос на избор.

Ето какво казва за своето първо и последно интервю за работа рок енд рол легендата

Кийт Ричардс в биографичната си книга „Life”:

„Някъде по онова време напуснах Колежа по изкуствата. Един ден учителят ти казва: ”Е, мисля, че вече си доста добре” и те изпраща в J.W.Thompson [рекламната агенция], където имаш уредено интервю и донякъде предчувстваш какво ще стане. Трима или четирима лъскави задници с обичайните папийонки. „Кийт беше, нали така? Е, радваме се да те видим. Покажи какво ни носиш.” Слагаш портфолиото си на масата. „Хммм, знаеш ли Кийт, като се вгледа човек, явно имаш известен потенциал. Между другото, умееш ли да правиш хубав чай?” – „Да, - отвърнах аз, но не и за вас.” И си излязох с портфолиото под мишница. Помня, че беше зелено на цвят. Когато излязох на улицата, го хвърлих в една кофа за боклук. Това беше последният ми опит да се присъединя към обществото при неговите условия. И отново получих шут отзад. Нямах нито качествата, нито търпението да бъда писарушка или момче за всичко в рекламна агенция. А на всичкото отгоре да им правя и чай.”

Кийт Ричардс с Джеймс Фокс, LIFE

Сиела /превод – Деян Кючуков/

Ето и малко от Кийт Ричардс, този очарователен стар негодник, нереализиран писарушка в рекламна агенция, направил няколко неуспешни опита да изпуши всичката трева на света, да изпие най-много Jack Daniels от всеки друг, пират, разбойник, основател и китарист на Rolling Stones, автор на песни и няколко деца.