Conversely Running

„Вървя ли напред?” – питам се постоянно.
"Какво има в това "Напред"? - не мирясвам с въпросите. 

Ежедневните ни страхове и свързаните с тях компромиси ни превръщат в човек, тичащ в обратната посока на БЯГАЩАТА ПЪТЕКА. 
Трудно е. И безсмислено.

Това усилие натоварва физически и психически. 
Мисълта, че не се справяш може да ти докара cancer.

И все пак.
Пътеката съществува обективно.

Тя е твоят живот. 
Ако този твой живот е свързан по един или друг начин с преобладаващо застояване в социума, - съревнованието е неизбежно.

Съзнателно или не, човек се измерва по някаква разграфена скала.

Най-лошото в това състезание е, че разграфяването е измислено и сторено от някой друг, който е определил:

колко бързо трябва да се тича, за да се постигнат  върхови резултати;
кои резултати са високи и кои посредствени;
какви да бъдат наградите;
къде се намира финала;
и, уви,
често е 
предопределено
КОЙ ИМЕННО ДА БЪДЕ ПОБЕДИТЕЛЯТ

Когато параметрите на отчитането са ясни, нещата са прости. 
Тичаш добре – постигаш резултати.

Но в реалния живот, много често, критериите и механизмите за отчитане изглеждат смътно неясни.

Тогава  можеш да се почувстваш истински объркан. 
Обвиняваш себе си, другите, семейството си, Бог.

Накрая неизбежно стигаш до извода, че машината просто е развалена и броячът показва грешни стойности.

Единственият изход от тази прецакана ситуация е изобретяването на 
ЛИЧНА БЯГАЩА ПЪТЕКА.

Ти конструираш всичко, - 
изобретяваш механизма наново, определяш скоростите, брояча, темпото... 
Също и наградата.

Ти определяш резултатите.

Логично - ти си единственият победител.

Защото това е ТВОЯТА ПЪТЕКА.

Отначало, та до край.

Малко блясък и очарование от Кание Уест