March

Март се изнизва с хладно злорадство.

Очаквахме слънце, по-малко топли дрехи, повече зеленина. Да, ама не.

Първо започна с обилния сняг. После премина към ледени ветрове и почти нулеви шансове за слънцето.Върнахме ботушите в daily clothes set, извадихме дори шала и ръкавиците след зимните директиви на Март.

Защо така, Март?

Защо тази година си толкова ледено застрашителен, не дори хладен към нас?

С какво те огорчихме?

Март ми отговаря под формата на студен дъжд в мрачното неделно утро, отчайващо сиво и депресиращо, или както би казал Чандлър - небето прилича на мръсен парцал за под, от който се стича вода.

Вероятно си има причини за това. 

Великодушието ми към Март е безгранично.

Да видим.

Първо. През март съм се родила на една и съща дата, слава Богу не в същата година, с любимия ми Маркес. Обещавам, някой ден да публикувам неизпратеното ми писмо до senior Marquez, написано с едничката мисъл да го ободри в тежките дни, когато вече не можеше дори да пише.

Нататък. През март се роди Филип. Колко беше топъл и слънчев този март! Разхождахме се в парка по жилетки.

През март се омъжих ... миналия век. Отидохме пеша от гражданското на Леге до Шератон без дори да се наметна. Само по тънката булчинска рокля, червените ми сватбени обувки и вълнението на свободната ми душа на тема – с колко процента намалява свободата ми от днес нататък. Като се замисля днес, век по-късно ... с николко.  За щастие, запазих самоопределеността  си на една щастлива мъничка частичка във Вселената.

През март, какво още?

Ами стига толкова.

Знам, че лошотията на Март тази година няма нищо общо с мен.

Защото, нито съм го обидила, нито съм обидила когото и да е.

Не съм му дори сърдита. Обичам и студеното му, мокро и мрачно лице.

Просто защото любовта не се интересува от външния вид на нещата, а само от скрития смисъл в езика на тялото. Нали така?