8 March And Frozen Snowdrops

Днес, традиционно в медии и форуми ще потекат вчесани и невчесани мисли за смисъла и съдържанието на 8 март.  

Да бъде или да не бъде? 

Феминистките ще го заклеймяват като отживелица от миналото, несъвместима с философията на модерната жена.

Жените, които нямат нищо против да бъдат изненадани с цветя и внимание, ще воюват за празника с достатъчно аргументи.

Мнозина от спорещите ще запазят в тайна най-сериозните мотиви в тезите си. Много от причините за игнорирането на датата като повод за празнуване са наистина тъжни – самота, драматични раздели, лоши отношения в семейството, липса на добро възпитание в традиционни ценности като уважение към жените, неподходяща среда, хейтърски нагласи и т.н. 

Какво мисля по въпроса? 

Крайностите в мненията изопват до скъсване нишката от аргументи в една теза и дори и смислени сами по себе си, в крайна сметка накъсват и раздробяват смисъла в нещата, които отстояваме.

Не виждам нищо ретрогардно в отбелязването на 8-ми март. Просто, още един приятен повод за внимание към женствеността, майчинството, комплимент към усилията на жените да бъдат желани, силни, любими и обичани.

Няма драма и ако някой е пропуснал датата и не е доставил на всяка цена задължителния за деня букет. Чувствата не се измерват само с еднократни жестове. Клишетата винаги ме изнервят, защото са предварително зададени програми, които се задействат автоматично при заложеното в тях условие. Любовта и вниманието  на хората около нас, изразено с повод или без повод, е най-големият празник на чувствата. Всеки мил жест е като топъл слънчев лъч. Нима се замисляме дали слънцето ни огрява с определен повод?

Нека ви разкажа една истинска история за 8-ми март, с която неизменно ще асоциирам тази дата. В нея няма кошници с букети, нито милиони рози, нито каквато и да е следа от разточителство и показност на чувства. Тъкмо обратното.

Денят беше 8-март, преди доста години. Бях на гости на моя приятелка съученичка, която живееше с майка си и малката си сестричка. Живееха скромно, почти бедно, но силно привързани една към друга в малкото им сплотено женско царство. Докато ние обсъждахме училищни проблеми и гаджета, малката сестричка се прибра. И понеже денят беше мразовит и студен (досущ като днешния), с влизането й в топлата стая, сякаш влезе зимата. Още преди да свали палтото си малката тържествено подаде на сестра си букетче кокичета. Тогава видяхме, че ръцете й бяха премръзнали, тъмно червени, грапави и подути от студа. Приятелката ми веднага скочи и се зае да стопли ръцете на сестричката си. Разтриваше ги, държеше ги в шепите си и ги сгряваше с дъха си. Когато детето се постопли, разбрахме, че ръцете му са се разранили, докато е ровила в замръзналия сняг да откъсне няколко кокичета за букет на майка им по случай 8 март.

„Защо не си сложила ръкавици да не ти премръзнат ръцете?” – с нежен укор в тона, попита приятелката ми.

Сестричката й се усмихна, бузките й бяха все още виненочервени от студа навън, но погледът й изразяваше цялото щастие на света, когато отговори на въпроса за ръкавиците:

„Защо? Защото ми пречеха да копая в снега. Знаеш ли колко е замръзнал? Ръкавиците щяха да смачкат кокичетата. Ама виж колко много намерих под снега?  Бързо! Трябва да ги потопим в студена вода, за да ги запазим докато мама се прибере от работа.”

Тази картина се е запечатала дълбоко в съзнанието ми – вкочанените от студ ръце на малкото момиче, топлия дъх, с който по-голямата му сестра сгрява зачервените ръчички, полуживите, изровени изпод снега кокичета, приготвени за подарък на мама.

Красота ...