March

Март се изнизва с хладно злорадство.

Очаквахме слънце, по-малко топли дрехи, повече зеленина. Да, ама не.

Първо започна с обилния сняг. После премина към ледени ветрове и почти нулеви шансове за слънцето.Върнахме ботушите в daily clothes set, извадихме дори шала и ръкавиците след зимните директиви на Март.

Защо така, Март?

Защо тази година си толкова ледено застрашителен, не дори хладен към нас?

С какво те огорчихме?

Март ми отговаря под формата на студен дъжд в мрачното неделно утро, отчайващо сиво и депресиращо, или както би казал Чандлър - небето прилича на мръсен парцал за под, от който се стича вода.

Вероятно си има причини за това. 

Великодушието ми към Март е безгранично.

Да видим.

Първо. През март съм се родила на една и съща дата, слава Богу не в същата година, с любимия ми Маркес. Обещавам, някой ден да публикувам неизпратеното ми писмо до senior Marquez, написано с едничката мисъл да го ободри в тежките дни, когато вече не можеше дори да пише.

Нататък. През март се роди Филип. Колко беше топъл и слънчев този март! Разхождахме се в парка по жилетки.

През март се омъжих ... миналия век. Отидохме пеша от гражданското на Леге до Шератон без дори да се наметна. Само по тънката булчинска рокля, червените ми сватбени обувки и вълнението на свободната ми душа на тема – с колко процента намалява свободата ми от днес нататък. Като се замисля днес, век по-късно ... с николко.  За щастие, запазих самоопределеността  си на една щастлива мъничка частичка във Вселената.

През март, какво още?

Ами стига толкова.

Знам, че лошотията на Март тази година няма нищо общо с мен.

Защото, нито съм го обидила, нито съм обидила когото и да е.

Не съм му дори сърдита. Обичам и студеното му, мокро и мрачно лице.

Просто защото любовта не се интересува от външния вид на нещата, а само от скрития смисъл в езика на тялото. Нали така?

New Week, New Inspiration!

Понеделник, 08.30 ч.

Градът е събуден с кафе, ръмжащи мотори и хора с понеделнишки изопнати лица.

Тичането в парка тъкмо е свършило. 

Любимото парче от iPoda e превъртяно няколко пъти.

Фрешът е изпит. 

Малко йога усмивки пред огледалото за настройка на съвършеното понеделнишко mojo. 

Остана ли нещо несвършено?

Май няма причина за отлагане на делничните задачи от дългия списък за седмицата.

Време е.

“За какво?” -  би попитал мечо Пух.

„Време е за шоу!” - би отговорил жабокът Кермит.

Тези двамата ги обичам по равно, много.

Тяхната философия като че ли идеално се вписва в моята понеделнишка нагласа.

А именно.

Да не приемаме твърде сериозно ... нищо, ама съвсем нищо. 

Разбрахте ли ме?

Не си струва. Нито сълзите, нито тревогите, нито безсънните нощи.

Всичко, което си струва, като че ли,

остава,

безспорен Лидер №1

НАШАТА УСМИВКА :)

„Ама нищо друго ли?” - пита някой понеделнишки  изнервен делови човек.

„Е, добре де. И да не забравим да поздравим Слънцето.” – добавям великодушно.

„Ами шефа? Да го поздравим ли?”

„Разбира се. С най-широката си усмивка!”

Jimi King от RadioTunes сякаш потвърждава моята понеделнишка философия с едно парче на Blank&Jones  с многозначителното име Feel The Sunshine ...

Захвърлените кални маратонки от сутрешния крос ме умоляват да ги измия. Добре, де ...

Честита Нова Седмица! 

на всички, понеделнишки разсънени с каквото трябва.

 

8 March And Frozen Snowdrops

Днес, традиционно в медии и форуми ще потекат вчесани и невчесани мисли за смисъла и съдържанието на 8 март.  

Да бъде или да не бъде? 

Феминистките ще го заклеймяват като отживелица от миналото, несъвместима с философията на модерната жена.

Жените, които нямат нищо против да бъдат изненадани с цветя и внимание, ще воюват за празника с достатъчно аргументи.

Мнозина от спорещите ще запазят в тайна най-сериозните мотиви в тезите си. Много от причините за игнорирането на датата като повод за празнуване са наистина тъжни – самота, драматични раздели, лоши отношения в семейството, липса на добро възпитание в традиционни ценности като уважение към жените, неподходяща среда, хейтърски нагласи и т.н. 

Какво мисля по въпроса? 

Крайностите в мненията изопват до скъсване нишката от аргументи в една теза и дори и смислени сами по себе си, в крайна сметка накъсват и раздробяват смисъла в нещата, които отстояваме.

Не виждам нищо ретрогардно в отбелязването на 8-ми март. Просто, още един приятен повод за внимание към женствеността, майчинството, комплимент към усилията на жените да бъдат желани, силни, любими и обичани.

Няма драма и ако някой е пропуснал датата и не е доставил на всяка цена задължителния за деня букет. Чувствата не се измерват само с еднократни жестове. Клишетата винаги ме изнервят, защото са предварително зададени програми, които се задействат автоматично при заложеното в тях условие. Любовта и вниманието  на хората около нас, изразено с повод или без повод, е най-големият празник на чувствата. Всеки мил жест е като топъл слънчев лъч. Нима се замисляме дали слънцето ни огрява с определен повод?

Нека ви разкажа една истинска история за 8-ми март, с която неизменно ще асоциирам тази дата. В нея няма кошници с букети, нито милиони рози, нито каквато и да е следа от разточителство и показност на чувства. Тъкмо обратното.

Денят беше 8-март, преди доста години. Бях на гости на моя приятелка съученичка, която живееше с майка си и малката си сестричка. Живееха скромно, почти бедно, но силно привързани една към друга в малкото им сплотено женско царство. Докато ние обсъждахме училищни проблеми и гаджета, малката сестричка се прибра. И понеже денят беше мразовит и студен (досущ като днешния), с влизането й в топлата стая, сякаш влезе зимата. Още преди да свали палтото си малката тържествено подаде на сестра си букетче кокичета. Тогава видяхме, че ръцете й бяха премръзнали, тъмно червени, грапави и подути от студа. Приятелката ми веднага скочи и се зае да стопли ръцете на сестричката си. Разтриваше ги, държеше ги в шепите си и ги сгряваше с дъха си. Когато детето се постопли, разбрахме, че ръцете му са се разранили, докато е ровила в замръзналия сняг да откъсне няколко кокичета за букет на майка им по случай 8 март.

„Защо не си сложила ръкавици да не ти премръзнат ръцете?” – с нежен укор в тона, попита приятелката ми.

Сестричката й се усмихна, бузките й бяха все още виненочервени от студа навън, но погледът й изразяваше цялото щастие на света, когато отговори на въпроса за ръкавиците:

„Защо? Защото ми пречеха да копая в снега. Знаеш ли колко е замръзнал? Ръкавиците щяха да смачкат кокичетата. Ама виж колко много намерих под снега?  Бързо! Трябва да ги потопим в студена вода, за да ги запазим докато мама се прибере от работа.”

Тази картина се е запечатала дълбоко в съзнанието ми – вкочанените от студ ръце на малкото момиче, топлия дъх, с който по-голямата му сестра сгрява зачервените ръчички, полуживите, изровени изпод снега кокичета, приготвени за подарък на мама.

Красота ...