Люлякови времена
Обувам летните
маратонки, с дупки в плата за проветряване, слагам плеъра в джоба, включвам на random, пускам дребни в джоба /да купя портокали
за сок на връщане/ и излизам навън.
Вдигам поглед нагоре – синьото небе ме
заслепява. Високо над главата ми се вие в полет голяма бяла птица. Дворчетата в
квартала ме омагьосват с нацъфтелите всевъзможни цветя – бели, ванилови, жълти,
кървавочервени, коралови, тъмновиолетови, почти черни, шарени, тънки и високи,
ниски и кичести, с широки или пък заострени краища на цветовете... лалета, лалета,
лалета навсякъде, където погледът ми се плъзга.
Във въздуха се носи омаята на
разцъфтели люляци. Леко сладък, деликатен, ароматът им докосва нежно сетивата,
ефирно, мимолетно, красиво като флирт. Отминавам тези красоти и се
шмугвам в гората.
Бързам да изключа плеъра, за да не пропусна нищо от песните
на птиците. А те днес са като полудели под тези ароматни, люлякови небеса.
Извиват песните си с такава неудържима радост от близостта на слънцето,
достигайки на моменти истерични височини.
Тичам през гората. Краката ми са
изпънати, ръцете прибрани в лактите. Едно две, едно, две ... Равномерните,
летящи крачки, подреждат мислите ми в някакви стройни редици. Размишлявам за
лекотата, която постепенно губим, затъвайки все по-дълбоко в тресавищата на
анализиращия ум.
„Живей в мига!” –
крещи всичко в мен.
Едно, две, едно,
две ... Продължавам да тичам по чакълените алеи. Опитвам се да не мисля за
нищо. Превръщам се в Божие създание, освободено от примката на ума.
Тичам и
ликувам с всичко живо под слънцето. Тялото ми крещи от радост.
„Жива съм. Имам
тяло. Имам сетива.” - мускулите ми се
свиват и отпускат ритмично в ритъма на Вселената. Едно, две, едно, две ...
Люляците ухаят на
обещание за слънце, топлина и наситени в зелено пейзажи.
„Ех, че чуден
живот!” - би казала Пипи Дългото чорапче.
Няма коментари:
Публикуване на коментар