Bulgarian “Art”

 

Попаднах в един български „арт” портал покрай новина за предстояща изложба. 

Докато четях самата новина нещо дразнеше лявото полукълбо в мозъка ми. Или както и да се нарича  правилно частта от него, отговорна за зрителния ми обхват в лявата страна на екрана. 

Свърших с четенето и какво да видя:

мигаща, светеща реклама, от онези, които Гугъл зарежда на някакъв, и аз не знам какъв, принцип. 
„Уголемяване на пениса”, цитирам дословно и се извинявам за това не много „арт” съдържание.

Само толкова малко трябваше на мозъка ми, за да раздвижи бурни мисловни вълни, високи, гневни, опустошителни като цунами.

За какъв „арт” говорим тук? Какво му е „арт” на този претенциозен портал?

Стигам и до съдържанието на новината – 
празни, кухи думи, изпомпани от някакви плитки дълбини в познанията на автора за света, които се удрят една о друга, без смислов резултат.

За самия автор на въпросната изложба са написани някакви дивотии от рода на „многоликият образ на неговата душа”. 
Говори се за „красивата, но сериозна игра, наречена „живот”... 
Творбите му носели някаква „емоционална наслада” все едно, че човекът е тръгнал да излага пасти в сладкарска витрина.

Продължавам да се гневя.

Кога най-сетне българските културтрегери (ама каква дума, а?) ще се научат да подреждат мислите си, да ги организират в смислени, семпли изречения, красиви тъкмо със своята простота и яснота?

Кога най-сетне, тези същите, ще се научат да мислят със свои мисли, а не да преповтарят чужди заучени „умни” думички, нахвърляни в неподредените им глави като антични съдове насред запуснат селски двор?

Претенциите са уместни само когато под тях се издига внушителен фундамент, изграден от старателно, систематично, продължително, неуморно, смело, неотклонно учене, четене, осмисляне и творческо /т.е. със свои думи/ пресъздаване на наученото, видяното, прочетеното, преживяното, обсъденото и споделено познание за света.

С ходене по модни кръчми, в компанията на самозван елит от попфолка, футболните, телевизионните и естрадните среди не се става нито добър  Арт журналист, нито каквото и да е друго, свързано с арта и въобще с някаква художествена претенциозност.

И така, да се върна там, откъдето тръгнах.

Нещата не са на мястото си, тук, в моята родина.

Нищо не е такова, каквото трябва да бъде.

Нито тоалетните са чисти,

Нито влаковете са бързи,

Нито учителите са учени хора, които умеят да учат другите (извинявам се на всички прекрасни учители, за които това обобщение не се отнася),

Нито „арта” е „арт”, колкото трябва, за да го считаме и наричаме „арт” напълно заслужено.

Това е положението. Тъжно и тегаво.