TELEGRAPHESE

Споделена смърт

Предсмъртно послание на обречен, който се сбогува с целия свят.

Публикувано: в YouTube.

Реакция: верижна, експлозивна.

Медийно отразяване: worldwide; детайли в отразяването - закоравели мъже плачат, трогнати от  думите на сбогуващия се с живота teenager.

Изпитвам смесени чувства. 

От една страна, всяка ранна смърт е трагедия. 

От друга, ридаещите закоравели мъже превръщат трагедията във фарс.

Какво друго е журналистиката, която „радва” окото в родния новинарски пейзаж, освен начин за насаждане на мисли и чувства. Противно. Пошло.

Какво е нормално да очакваме от журналистиката?

Факти. Сухи факти. Без излияния на романтично настроени репортерки. Без нахакания, преливащ от цинизъм и вулгаризми стил на журналиста, непукист.

Какво е добрата журналистика?

Отразяване: безцветно - безпартийно, безполово, с позоваване на проверени факти и източници.

За справка: репортажите на  най-добрите от най-добрите световни репортери.
 

Ърнест Хемингуей: по-известен като писател, отличен с Нобелова награда за литература за романа „Старецът и морето.” Блестящ журналист. Сравнява добрия журналистически стил със стегнато тяло, „без тлъстини, само кръв и мускули.”

Неподражаем майстор на картини от думи.

Пример: репортаж от конференция в Генуа, Италия 1922г.

                    “РУСКИ МОМИЧЕТА В ГЕНУА”

Торонто Дейли Стар: 24 април 1922г. Генуа, Италия:

...

„Вече всички са тук, освен руснаците. Залата е препълнена и тълпата се задушава от топлина, а четирите празни стола за съветската делегация, са четирите най-празни стола, които съм виждал. Всички недоумяват защо още ги няма. Най-после те влизат и си проправят път през тълпата. Лойд Джордж ги наблюдава напрегнато и върти в ръце очилата си.

Начело е Литвинов, с едро зачервено лице. На гърдите си носи голяма червена петоъгълна значка. Следва го Чичерин с неопределено изражение на лицето, брадичка и нервни ръце. Те примижават, заслепени от блясъка на полилея. Сред тях е Красин. Той има незабележително лице, грижливо подстригана ван-дайковска брадичка и вид на преуспяващ зъболекар. Последен е Йоффе. Той е с дълга, тясна лопатовидна брада и носи очила с позлатени рамки.

Множество секретари придружава руските делегати, а сред тях има и две, облечени в елегантни костюми момичета със свежи лица, подстригани а ла Айрин Касл. Те са най-хубавите момичета в залата на конференцията.

Руснаците сядат. Някой просъска за тишина, сеньор Факта открива конференцията и започва скучната поредица от речи.”

Ърнест Хемингуей,  „По телеграфа”

Статии и кореспонденции от четири десетилетия

превод от англ.език Красимира Икономова

Оставям настрана книгата с чувството, че съм била там, видяла съм хубавите руски момичета в задушната зала под ослепителната светлина на огромния полилей.

Машината на времето ме връща в моя век, пълен с дигитални чудеса и никаква свястна журналистика. 

Keith Haring's Imagery

Кийт Харинг е живял твърде малко. Като кибритена клечка, която е лумнала внезапно в тъмното, с ослепителния блясък на таланта, наричан още „гениалност”.

Какво е създал?

Например, това

И това

Също това

Ако не беше Гугъл, никога нямаше да разровя нета надлъж и нашир, за да открия, ето това

Какво значение има как се нарича стилът му, в какви училища е учил, в какви галерии е излагал и така нататък. 

Думи, думи, думи. Те ни казват какво да мислим. А това не ни е нужно. 

Важно е какво чувстваме.

Може би нещо шарено, закачливо, игриво, лудешко, забавно, тъжно. 

Все едно надзърнах в света на едно дете. 

Опитайте и вие. 

Springtime

Люлякови времена

Обувам летните маратонки, с дупки в плата за проветряване, слагам плеъра в джоба, включвам на random, пускам дребни в джоба /да купя портокали за сок на връщане/ и излизам навън. 

Вдигам поглед нагоре – синьото небе ме заслепява. Високо над главата ми се вие в полет голяма бяла птица. Дворчетата в квартала ме омагьосват с нацъфтелите всевъзможни цветя – бели, ванилови, жълти, кървавочервени, коралови, тъмновиолетови, почти черни, шарени, тънки и високи, ниски и кичести, с широки или пък заострени краища на цветовете... лалета, лалета, лалета навсякъде, където погледът ми се плъзга. 

Във въздуха се носи омаята на разцъфтели люляци. Леко сладък, деликатен, ароматът им докосва нежно сетивата, ефирно, мимолетно, красиво като флирт. Отминавам тези красоти и се шмугвам в гората. 

Бързам да изключа плеъра, за да не пропусна нищо от песните на птиците. А те днес са като полудели под тези ароматни, люлякови небеса. Извиват песните си с такава неудържима радост от близостта на слънцето, достигайки на моменти истерични височини. 

Тичам през гората. Краката ми са изпънати, ръцете прибрани в лактите. Едно две, едно, две ... Равномерните, летящи крачки, подреждат мислите ми в някакви стройни редици. Размишлявам за лекотата, която постепенно губим, затъвайки все по-дълбоко в тресавищата на анализиращия ум.

„Живей в мига!” – крещи всичко в мен.

Едно, две, едно, две ... Продължавам да тичам по чакълените алеи. Опитвам се да не мисля за нищо. Превръщам се в Божие създание, освободено от примката на ума. 

Тичам и ликувам с всичко живо под слънцето. Тялото ми крещи от радост.

„Жива съм. Имам тяло. Имам сетива.” -  мускулите ми се свиват и отпускат ритмично в ритъма на Вселената. Едно, две, едно, две ...

Люляците ухаят на обещание за слънце, топлина и наситени в зелено пейзажи.

„Ех, че чуден живот!” - би казала Пипи Дългото чорапче.