In the year 2525, If Man is still alive…

Технологичното ежедневие убива естествените ни връзки с нашата Земя. 

Днес ние нямаме силни родови връзки. Не познаваме повечето от роднините си, на някои дори не знаем имената, нито как изглеждат. 

Нямаме връзки с общността, в която живеем – град, квартал, сграда. Задоволяваме се със сухи поздрави за Добър ден, лишени от всякакво чувство и съпричастност.   

Нямаме връзка с храната си. Може да звучи смахнато, но да имаш връзка с храната си е не просто здравословно, но и удовлетворяващо, щастливо  преживяване.  Някога хората са отглеждали зеленчуците, събирали са яйцата, приготвяли са маслото и сметаната си.

Да, технологиите и науката ни дадоха по-дълъг живот. Но дадоха ли ни повече щастие и усмивки? Дадоха ни повече свободно време.  Но дадоха ли ни повече свобода? Дадоха ни много. Взеха ни много.  И все пак. Всичко е в нас. В нашето намерение да бъдем хармонична щастлива частица от Вселената.  Да, определено искам да имам връзка с храната си.  Първата стъпка, която направих е отглеждане на кълнове. Оказа се не чак толкова просто начинание, колкото изглежда на пръв поглед. И нали сме благословени с Google  в този наш удивителен дигитален  век, естествено, I googled this subject.

Ето така попаднах на един истински „суров” сайт, който споделям тук http://www.zemianazaem.com/rawliving

Казано с една дума – суровоядство. За това е този сайт. Прочетох внимателно всички статии за суровоядството, за ползите и радостта да се храниш с проста, естествена храна, огряна от  лъчите на слънцето. Мигновено си представих алтернативата с  обработената, обогатена, консервирана и пакетирана храна под неоновите лампи на фабриката изпод уморените ръце на унили хора.  Започнах да изпитвам детски чист възторг при вида на червените ябълки, лъскавите червени чушки, сочните златисти и тъмни  гроздове и всякакви други свежи плодове и зеленчуци на кухненската маса.

В този полезен сайт открих, че човек може значително да надстрои суровата си връзка с природата и да превърне начина си на живот в пермакултура. Казано иначе, пермакултура е култура на живот,  екологично съобразен и полезен за природата. Това е битие, осмислено с грижа за природата, за човека и за ресурсите.   

Колкото повече идеи за заздравяне на връзката ни със Земята отгледаме, толкова повече шансове за пълноценен живот даваме на децата си. И на децата на техните деца. Никой от нас не би искал такава съдба на човека в бъдещето каквато са начертали поп-рок дуета  Zager & Evans  в хитовата им песен “In The Year 2525”. Забележително е, че дори в златните години на миналия век, когато думите „технократ” и „екологична катастрофа” са били абсолютно непознати, хората са били истински развълнувани от мрачната перспектива за дехуманизиране на човека. Песента е написана през 1964г. от Рик Евънс, но става популярна през 1969г., когато се превръща в хит, запазвайки първа позиция в Billboard Hot 100 в продължение на шест седмици.

Искрено се надявам, че тази прогноза няма да се сбъдне.

JUST AUTUMN

  Лятото се сбогува с нас твърде дълго

В ранния октомври хората все още носеха летните си дрехи. Дърветата довчера бяха в своите зелени униформи. Все пак си отиде. Внезапно, без да се обърне и да ни смигне, лятото ни напусна за една нощ. Събра набързо всичките си очарователни неща и ни напусна като обидена любовница. Събудихме се без топлата му усмивка. 

Паркът е прогизнал и мокър от дъжда. В краката на минувачите се отронват жълти листа. Падат и умират пред очите ни. По алеите подтичват кучета, освободени за малко от привързаността на своите господари. Има и тичащи хора. Младите момичета бягат на пръсти, деликатно докосвайки чакълените пътеки. Мъжете пък тичат тежко като набиват пети. Чакълът хрущи и стене под тежките им стъпки. Спортистите се познават по прибраните към тялото ръце, свити в лактите. Тичат леко и безшумно с изпънати в коленете крака. Никакви излишни движения, минимум разход на енергия. 

Въздухът е напоен с носталгия. Тъгувайки по лятото, пропускаме пастелната красота на есента и направо прескачаме в зимата. В есенния дъжд има много красота. В чистотата на капките, които се стичат по стъклата на прозорците и оставят прозрачни следи. В малките локвички вода с паднали в тях измити, лъскави листа. В котката, която притичва с големи скокове през мокрите треви и бърза да стигне до някое сухо местенце. В мокрите искрящожълти цветове на хризантемите, които сякаш се усмихват на сивия ден. 

От кестеновите дървета шумно падат кестени. Туп-туп, падат, удрят се в земята, бодливата топка се разпуква се и ето в краката ти се търкулва гладък, чисто новичък кестен. Скоро по улиците ще се появят количките на продавачите на печени кестени. Когато бях малка веднъж занесох у дома събрани два пълни джоба с кестени. Отидох в кухнята, изпразних джобовете и гордо показах на мама купчинката с кестени. Тя ме попита за какво са ми толкова много кестени. „Ще ги изпечем и ще ги изядем.” Мама се усмихна и каза, че това което съм събрала от улиците са диви кестени. Те не ставали за ядене. Бях изумена. Не можех да повярвам, че гладките, красиви кестени, които бях събрала с такава чиста радост не стават за ядене. На другия ден отидохме до пазара и купихме кестени за печене. Видяха ми се тъй невзрачни, малки, сплескани. Но бяха вкусни.

Не си струва да тъгуваме по лятото. Есента е навсякъде около нас и е толкова очарователна. Прилича на натюрморт с лъскави червени ябълки, грозде, букет хризантеми, чаша чай с мед и сладкиш с кестени. Усмихва ни се с мокра усмивка дори когато дъждът се стича по стъклата на колата докато чакаме дългата колона на светофара. Радиото свири блус, потегляме ...