FLYING THOUTHS

Защо хората не могат да летят? Защо, наистина? Защото нямат криле или нямат криле, защото не могат да летят...

Обичам да наблюдавам птиците докато летят.

Врабчето например, подскача. Скок-подскок. Клъвне трошичка тук. Подскок. Клъвне паднала на земята черешка, там. И пак, подскок. После, вдигайки всичкия прахоляк под себе си и пърхайки с крилца литва нагоре.  И хоп, вече е на дървото. Полетът му е лек, игрив и незначителен като размера на крилата му. Затова му викаме „птиченце”. Почти като пиленце.

Лястовичката се извива красиво във въздуха. Малка, елегантна с черно-бялото си костюмче, излязло сякаш от ателието на Армани, тя се издига решително и прави огромни дъги. Също и страхотни лупинги, надолу и нагоре. Нужни са й доста усилия за тези въздушни танци.  Прави толкова много махове с крилата си, с такава честота, че не мога да ги уловя всички с поглед. Очарователна е малката лястовичка, но полетът й прилича малко на изнервено наваксване на график. 

Щъркелът винаги ме запленява с летенето си. Със събрани крака като колесник на излитащ Boeing, той се издига и носи в небето досущ като безмоторен самолет. Лети дълго, не личи да е уморен, въпреки че вече четвърт час облита хоризонта пред погледа ми без да спира. Разперил огромните си криле, той се оставя напълно на прегръдката на въздушните течения. А те пък го подхващат и понасят в съвършения валс на две неща, създадени за близост. Вратът ме заболява да гледам нагоре, но истината е, че не мога да сваля очи от тези разперени крила, които се носят с божествена лекота в коприненото небе, високо над зелените поля, високо над човешките ни тегоби.

Човекът не може да лети. Той е тежък. Мислите му са като камъни в джобовете, най-много да потъне с тях. За летене и дума да не става. Не може дори да се отлепи от земята, защото е забил пети в нея. Вкопчил се е в нея с всичките си крайници, втренчил поглед в нейните блага. Впил е ноктите си в плътта на земята и въобще не поглежда нагоре.  Въздухът не му е интересен, защото е празен. В него няма нищо друго освен летящи птици.

Птици, леки и свободни от грижи и планове. Птици, лишени от притежания. Птици, без капчица мисъл. Просто летящи Божии създания.

Definition Of A Horse

Във Викторианска Англия конят е бил толкова важен за хората, колкото мобилният телефон днес.

„Дай ми определение за кон.” Сиси Джюп изпадна в най-голяма тревога от този въпрос.

„Ученичката номер двадесет неспособна да даде дефиниция на кон!” – каза господин Градграйнд за назидание на всички останали малчугани. – „Момиче номер двадесет не разполага с никакви факти за едно от най-обикновените животни! Някое момче да даде определение на кон. Бицър, ти!”

Четвъртият пръст, шавайки насам-натам, изведнъж се спря на Бицър, може би защото по случайност седеше в същия слънчев лъч, който нахлувайки през един от прозорците без завеси на силно варосаната стая, осветяваше Сиси...

„Бицър, - каза Томас Градграйн. Какво е твоето определение на кон?”

„Четириног. Тревопасен. Четиридесет зъба, именно двадесет и четири кътника, четири предни зъба и дванадесет резци. Сменя косъма си през пролетта, сменя и копитата си в блатисти местности. Копита – твърди, но се нуждаят от подковаване. Възрастта се познава по белези в устата.”

Това (и още много ) каза Бицър.

„Сега момиче номер двадесет, каза господин Градграйнд, вече знаеш какво е кон”.

Тежки времена, 1854

/Из „Хапливите прозрения на Чарлз Дикенс”, А&Т Publishing , 2005/

Спомням си, че в училище, а по-късно и в Университета, непрекъснато ни караха да учим дефиниции.

Два века след Дикенс, дефинициите са  все същите основни тухли, от които се гради образованието. Някога определенията за нещата и явленията ми се струваха напълно безполезни, да не кажа досадни. „Защо трябва да запаметявам думи, подредени в нечия чужда глава?” „Ами ако този някой греши, ами ако неговите определения са грешни?” – не мирясвах с въпросите в главата ми. И вместо да зазубрям дефиниции за това и онова, предпочитах да запаметявам текстовете на песни, които докосваха младото ми сърце.

Върнах се към дефинициите, откривайки тяхната магическа тайна, години по-късно.

Поводът? Ще го нарека препълване на „килера”, наричан още хардидска на нашето тяло. Да, точно така, главата ми така се претъпка със знания, истории, факти и прочее полезни и купища безполезни неща, че изпитах мъчителна нужда да изхвърля всичко непотребно. Също както натискаме бутона delete и край!

Започнах да не слушам досадните повторения на едни и същи въпроси, зададени от хора, които могат само да питат, но не и да слушат.

И по-лоши неща започнах да правя. Например,  да довършвам изреченията на хората, които са твърде далеч от точката, та дори и от запетаята.

Практикувам и други техники. Например, слагам си слушалки докато стоя и чакам някъде вместо да слушам празното дърдорене за това какво казала съседката на снаха си и зълвата на не знам кой си за не знам какво си /прости ми Господи, така и не научих какво означава тази ужасно грозна дума „зълва”, може би нещо като зъл роднина?/ Да, слушам музика. Изпитах и друго. Потребност от простота в разбирането си за нещата. Две, три думи и край, разбрал си най-важното. Ето така преоткрих дефинициите. По-точно казано, кратките определения за нещата.

Ще се опитам да дам дефиниция на мобилен телефон.

Безжичен. Лек. Джобен. Мелодичен.

Позволява: джобът ти да свири мелодии и да блещука с мигаща светлина; да те намират навсякъде; да пращаш и да ти пращат снимки и кратки писма.

Това е. Забавно е да даваш дефиниции на нещата.