Bob Dylan Аnd Аcademic Аwards

Боб Дилън е това, което е. И точка.

Така бих обобщила драмата с присъждането на Нобелова награда за неговото литературно творчество в музиката.

Боб умее да разказва истории, пеейки.

Или.

Неговите истории могат да се изпеят.

Неговите истории не са за чиновници от Нобеловия комитет.

Нито за вчесани хора с вчесани мисли, подредени стройно в редици като войници в главите им, пълни с отбрани мисли за живота.

Да, Боб Дилън е това, което изглежда.

Според мен той е смутен и объркан от тази чест.

Очаквана или не, тази академична почит прави творчеството му и него самия да изглежда нелепо.

Нали така?

Той е бард на back end-a;

на болката и негримираните неща от живота.

Не е придворен, нито поръчков поет.

Текстовете му категорично не са комерсиални, каквато и да казват за него.

Може би най-големият му грях е, че е Jew.

Tова никога не минава безнаказано в нашето хуманно общество.

И така.

Боб Дилън е удостоен с внимание и парична награда от хора, които се обличат в смокинги и рокли с шлейфове.

Какво бихте направили на негово място?

Ако бяхте като него, уточнявам.

Какво е вода?

 Две млади рибки плували заедно и срещнали по-стара риба, плуваща в обратната посока, която им кимнала и казала:

„Добро утро, момчета. Как е водата?”

И двете млади рибки поплували малко и тогава се спогледали и едната казала:

„Какво, по дяволите, е вода?”

Дидактична притча от реч на Дейвид Фостър Уолъс,

произнесена през май 2005 г. пред дипломантите на 

Кениън Колидж, Охайо

Прочетох цялата реч на американския писател и най-сетне намерих отговор на въпроса:

С коя известна личност бихте искали да обядвате срещу определена сума?

Доскоро нямах фаворит. И ето, прочитайки мислите на Уолъс, без колебание реших, че той е Човекът с когото умирам да поговоря с цената на най-скъпия обяд в живота ми. Желанието ми, уви, е неизпълнимо поради факта, че Д.Ф. Уолъс вече не е между живите.

Това ме натъжи много. Замислих се за какво бих си говорила с него. Направих списък  с въпросите, които бих му задала.

1. Къде е мястото на човека в хранителната верига – храна за какво или за кого са човеците?

2. Защо всички хора, без значение на раса, народност, имотност сме толкова нещастни?

3. Може ли да бъде щастлив човек в една жестока, хищна вселена?

4. Какво  е водата за рибите и животът за хората?

5. Има ли някаква висша идея, която е по-важна от живота на всеки от нас?

И така нататък...

Знаейки, че Уолъс се е самоубил, осъзнах че моите въпроси не са лично мои, а въпроси, които и други хора, вероятно повечето хора си задават.Отговорите не са ободряващи. Затова остават незададени, скрити в тъмните килери на съзнанието ни, което търси единствено покой. Тези въпроси не се обсъждат по радиото и телевизията. Това са въпроси табу.

Обикновено нашите мислоеми се запълнени с незначителността на ежедневието. Какво да купя за вечеря? Къде да отида през уикенда? В кое училище да запиша детето? И все неща от този род.

Вглъбеният ум не работи така. Той изследва всички девствени територии отвъд ежедневието. Също и ежедневието, но погледнато с хастара навън. Може дълго да наблюдава едно единствено нещо, да го обгърне отвсякъде и дори да се слее с него.

Вглъбени умове имат мъдреците. Също и поетите. И хората на изкуството и науката, чиито умове ги отвеждат в непристъпни места.

От всичките пет незададени въпроси, мисля че имам отговор само на последния:

Има ли някаква висша идея, която е по-важна от живота на всеки от нас?

Да. Има.

Животът.

С цялата му болка, жестокост, страдание, с всичкото това умиране постоянно пред очите ни на всичко, което се ражда и умира.

Животът, който събира мравката и слона, розата и бодила, смехът и плачът, слънцето и луната, вятърът и вълните...

Животът, който въплъщава необозримото чудо на сътворението, в което сме песъчинката, с която вятърът си играе ... на живот и смърт.