Tech Museum In Bulgaria?

Someday, maybe …

“Музей” е дума, която е метафора за тишина, застиналост, неподвижност ...

С нея върви и думата “експонат”. Нещо, което е поставено зад стъклена преграда и обикновено съпроводено с писмени обяснения  за него.

Ако това са единствените ви асоциации на тема музей, значи сте безнадеждно изостанали. Някъде в миналото, даже в по-миналото столетие.

Музеите днес не са това, което си мислим за тях.

Определено.

Във времената, когато мобилността придоби значението на “свобода” във всяко отношение, логично, музеите се превръщат от място на самотно съзерцание на експонати в място на динамика и споделени преживявания.

Изпитах това усещане за първи път в Музея MAS | Museum aan de Stroom в Анверп, където:

“you’ll become acquainted with Antwerp in the world and with the world in Antwerp.”

В това уникално архитектурно пространство наистина можеш да обгърнеш с поглед не само Антверп, но и света извън неговите очертания. 

На изхода от всяка тематична зала те очаква изненада, провокация към твоята креативност. 

Любимата ми: 

маса с празни стъклени бутилки, празни бели листа и моливи. 

Написваш своето послание, навиваш листчето на фунийка, затваряш бутилката с гумена тапа и ...Твоето послание със сигурност стига до някой непознат/а. 

От друга маса си вземаш бутилка с нечие послание и отнасяш музея у дома.

Но! 

Днешният пост е посветен на Музея на иновациите | The Tech Museum Of Innovation. 

Къде се намира?

В Калифорния, Силициевата долина, разбира се.

Той е още едно доказателство, че Америка все още е мястото, където се задвижват големите идеи и креативността е като вирус, който безпрепятствено се предава по въздушен път.

Музеят изглежда идеалното място, на което да заведеш децата си през уикенда. 

Не само веднъж. 

Защото там могат да се почувстват изобретатели, иноватори.

Разгледайте.

И помечтайте...

И в България да има такъв музей, вместо поредният архитектурен кич с бездушното и нищо незначещо на български “МОЛ”.

 “Музей” звучи и се превежда еднакво на всички езици.

На почти всички, за да бъдем точни.

Bob Dylan Аnd Аcademic Аwards

Боб Дилън е това, което е. И точка.

Така бих обобщила драмата с присъждането на Нобелова награда за неговото литературно творчество в музиката.

Боб умее да разказва истории, пеейки.

Или.

Неговите истории могат да се изпеят.

Неговите истории не са за чиновници от Нобеловия комитет.

Нито за вчесани хора с вчесани мисли, подредени стройно в редици като войници в главите им, пълни с отбрани мисли за живота.

Да, Боб Дилън е това, което изглежда.

Според мен той е смутен и объркан от тази чест.

Очаквана или не, тази академична почит прави творчеството му и него самия да изглежда нелепо.

Нали така?

Той е бард на back end-a;

на болката и негримираните неща от живота.

Не е придворен, нито поръчков поет.

Текстовете му категорично не са комерсиални, каквато и да казват за него.

Може би най-големият му грях е, че е Jew.

Tова никога не минава безнаказано в нашето хуманно общество.

И така.

Боб Дилън е удостоен с внимание и парична награда от хора, които се обличат в смокинги и рокли с шлейфове.

Какво бихте направили на негово място?

Ако бяхте като него, уточнявам.

Какво е вода?

 Две млади рибки плували заедно и срещнали по-стара риба, плуваща в обратната посока, която им кимнала и казала:

„Добро утро, момчета. Как е водата?”

И двете млади рибки поплували малко и тогава се спогледали и едната казала:

„Какво, по дяволите, е вода?”

Дидактична притча от реч на Дейвид Фостър Уолъс,

произнесена през май 2005 г. пред дипломантите на 

Кениън Колидж, Охайо

Прочетох цялата реч на американския писател и най-сетне намерих отговор на въпроса:

С коя известна личност бихте искали да обядвате срещу определена сума?

Доскоро нямах фаворит. И ето, прочитайки мислите на Уолъс, без колебание реших, че той е Човекът с когото умирам да поговоря с цената на най-скъпия обяд в живота ми. Желанието ми, уви, е неизпълнимо поради факта, че Д.Ф. Уолъс вече не е между живите.

Това ме натъжи много. Замислих се за какво бих си говорила с него. Направих списък  с въпросите, които бих му задала.

1. Къде е мястото на човека в хранителната верига – храна за какво или за кого са човеците?

2. Защо всички хора, без значение на раса, народност, имотност сме толкова нещастни?

3. Може ли да бъде щастлив човек в една жестока, хищна вселена?

4. Какво  е водата за рибите и животът за хората?

5. Има ли някаква висша идея, която е по-важна от живота на всеки от нас?

И така нататък...

Знаейки, че Уолъс се е самоубил, осъзнах че моите въпроси не са лично мои, а въпроси, които и други хора, вероятно повечето хора си задават.Отговорите не са ободряващи. Затова остават незададени, скрити в тъмните килери на съзнанието ни, което търси единствено покой. Тези въпроси не се обсъждат по радиото и телевизията. Това са въпроси табу.

Обикновено нашите мислоеми се запълнени с незначителността на ежедневието. Какво да купя за вечеря? Къде да отида през уикенда? В кое училище да запиша детето? И все неща от този род.

Вглъбеният ум не работи така. Той изследва всички девствени територии отвъд ежедневието. Също и ежедневието, но погледнато с хастара навън. Може дълго да наблюдава едно единствено нещо, да го обгърне отвсякъде и дори да се слее с него.

Вглъбени умове имат мъдреците. Също и поетите. И хората на изкуството и науката, чиито умове ги отвеждат в непристъпни места.

От всичките пет незададени въпроси, мисля че имам отговор само на последния:

Има ли някаква висша идея, която е по-важна от живота на всеки от нас?

Да. Има.

Животът.

С цялата му болка, жестокост, страдание, с всичкото това умиране постоянно пред очите ни на всичко, което се ражда и умира.

Животът, който събира мравката и слона, розата и бодила, смехът и плачът, слънцето и луната, вятърът и вълните...

Животът, който въплъщава необозримото чудо на сътворението, в което сме песъчинката, с която вятърът си играе ... на живот и смърт.

So Digitally!

Днес си купих едно списание.

От онези, напечатани на лъскава хартия. Тежи цял тон.

Да разкъсам целофана и да прелиствам бавно тежките страници

докато се излежавам с меко одеялце на дивана в съботния следобед 

е най-простият и достъпен за мен начин за релакс в дъждовните  уикенди.

Към този домошарски уют добавям и чашка черно кафе и черно като душата на дявола брауни с бадемови люспи и разбира се  full HD & relax music в YouTube.

Къде са дигиталните неща тук?

Търпение. Идват!

Накратко.

Не се получи по гореописания начин.

Всеки елемент от моята рецепта за приятно следобедно безделничене си беше на мястото с изключение на лъскавото списание.

Оказа се пълно разочарование.

Две  трети  - реклами на превзети, безумно скъпи боклуци, притежанието на които по никакъв начин не се вмества, поне в моята представа за щастие.

Текстовете – лигаво сладострастни въздишки по неземни богатства и красоти във вид на бижута, часовници, парфюми и прочее неща, които рано или късно омръзват…

A  статията - възхвала  за дъщерята на коняра, станала графиня фон не знам си коя след безумен галоп през половин дузина бракове с милионери и прочее щателно подбирани мъже, направо ме потресе.

До степен, че захвърлих списанието на пода.

Докато си губих времето, прелиствайки в търсене на нещо свястно за четене и гледане, кафето ми изстина. Забравих  и  за черните сладки.

За щастие,  пет минути по-късно напълно се прехласнах   в един сайт, отваряйки едно след друго видео с работите на един дигитален артист.

Въпреки резервите ми към модернистичното изкуство с всичките му инсталации, пърформанси и прочее визуализации и концептуализации, с ръка на сърцето признавам, че дигиталното изкуство все повече ме изумява и стъписва с неподозирания си начин на въздействие. Защото... Просто защото идеите оживяват пред очите ти. 

Такива преживявания наричам:

So Digitally!

Това е. 

Работите на Bart Hess, могат да се видят тук:

http://barthess.nl/index.html

Любимата ми e Digital Artifacts. 

Извън темата,  обратно в офлайн реалността днес,

на всички, които носят гордото име Георги

Честит Имен Ден!

на всички останали

Честит Ден на Храбростта!

Струва си да я отбележим и възхваляваме, защото

всеки ден

имаме нужда

от храброст

за да започнем и завършим 

поредната си битка.

Earth Day is Today

22 Април е Денят на земята (Earth Day)

Google услужливо ни напомня този факт с подходящи картинки.

Струва си поне един ден в годината да се замислим за Земята

- като наш вселенски дом;

- като почвата, която ражда и отглежда нашата храна;

- като въздухът, който дишаме;

- като водата, която пием;

- като горите, в които намираме прохлада и лек за уморените ни сетива;

- като място, в което слънцето ни огрява и стопля премръзналите ни души;

- като пръст, която приема телата ни след като душата отлети от тленната си обвивка.

Повече по тази тема съм написала, ето тук:

http://digitalmillenium.blogspot.bg/2012/02/mission-of-human.html 

Да помълчим и да помислим
“Какво направих аз за нашата прекрасна планета?”

Вместо отговор, можем да посадим едно дърво.

3rd March

Свободата?!

Този смътен обект на желанията.

Много думи и картинки се хвърлиха пред очите ни в медиите за 3 март.

Имаше и флагове, спуснати под прозорците.

Във въздуха се носеше усещане за напъпило национално самочувствие на един народ, който отчаяно се бори с комплекса си за малоценност.

Нищо от това не ме разчувства, нито докоснa святи чувства в сърцето ми.

Това се случи само веднъж. Не на 3 март. Не в България.

Нека ви разкажа.

Случи се в Истанбул преди няколко години.

Бяхме десетина българи заедно с още стотина посетители в прочутия нощен клуб “Ориент експрес”.

И ако си представяте разголени  танцьорки и пошла музика, ще трябва да се засрамите, защото не е това.

След изумителните народни танци, представящи народни обичаи, омагьсващият танц на дервишите и други подбрани забавления за туристи, в края на програмата, гвоздеят на вечерта е изпълнението на човека-глас.

Този забележителен артист изпълнява песни на всички народи, които се намират в локала.

България беше уважена с песента “Хубава си моя горо.”

И докато се усетя, видях и чух себе си и останалите ми спътници как извиваме глас, прави, застинали във вълшебен екстаз от красотата на нашата песен, от гласа на певеца и правилния му изговор на всяка българска дума.

Никога преди това не съм изпитвала по-голяма гордост от това, че съм от България.

Това се случи в страната на нашите петвековни поробители.

Нашето българско изпълнение, съпровождащо официална част от програмата беше аплодирано най-дълго от публиката, състояща се от швейцарци, американци, японци, сърби, чехи, тайландци...

Странно нали?

Националната гордост е чувство, което не може да бъде подправено, нито насилено. То е просто една завладяваща емоция, която те обзема тогава и само тогава, когато се почувстваш органична частица от единна, сплотена от някаква идея общност от хора, които наричат себе си “сънародници”.

Свободата пък, според мен, настъпва тогава, когато се освободиш от всичките си страхове и комплекси.

Тя не може да зависи от никакви дати в календара.

Нещо повече.

Тя не бива да се празнува или чества, защото, предполага се,

трябва да е

естественото състояние на духа на всяко живо същество.