картинка

картинка

Какво е дигиталната ера? Времето, в което живеем. Ежедневие, немислимо без компютър.

„Немислимо” ли казах? Грешка. Да се чете „непоносимо”.

Без значение дали е в каменната или в дигиталната ера, човекът си остава все същото кървящо и смеещо се същество. Гордо изправена маймуна, която с маймунджилъците си разсмива до сълзи Създателя си.

Като скромен член на това забавно общество, наречено човечество, ще споделям тук моите възторзи и черни мисли.

Ще се радвам да чуя и вашия глас.

събота, 16 ноември 2013 г.

Istanbul: A Feast for All the Senses




Мили Боже!
Не мога да повярвам, че само на 500 км от моята жилищна точка, което е ни повече, ни по-малко в столицата  на най-нещастната, безнадеждна, окаяна и тъжна държава в Европа, има и друго.  
Има, диша и живее такъв град.

Пир за всички сетива – това е Истанбул.

Стари крепостни стени,
шумни пъстроцветни пазари с най-ярките подправки на земята,
меки, галещи кожата кашмирени шалове, 
злато, злато, злато - разточително много в пръстени, гривни, обеци

рахат локуми, баклави и ядки


носачи на чай, които пъргаво сноват между магазините по търговските улици,

пищни джамии с меки килими и ослепителни полилеи,


ранното сутрешно пеене, което се носи протяжно и високо от всички джамии над заспалите улици в тишината на предутринния мрак, малко преди утрото да позлати куполите на минаретата,

улични музиканти в сърцето на града - в ярко осветените площадчета с шадравани и ресторантчета,  музиканти, които се раздават и свирят така, че и най-скучния турист, двуметровия Джон от Канада не издържа на влудяващия ритъм на маанетата и кларинета и започва да подскача и да върти несръчно талия в страстен танц ...

Какво правя в центъра на този пир?
Забавлявам се – пляскам с ръце, пригласям песни, вдишвам и вкусвам насред епицентъра на това нескочаемо лудешко веселие за непредубедени туристи.

Забавляват ли се хората от Истанбул?
Едва ли. Има добре прикрита тъга в очите на всички, които обслужват или искат да привлекат вниманието на туриста. За тези неща не се пише в пътеписите. И аз не искам да пиша за тях. 
Може би следващия път, при следващия ми престой, ще се концентрирам върху тъгата, стаена в ъглите на този мега-град.

Защото всичко друго, онова с веселите картинки, е подсладената, сиропирана с очакванията ни за радост и безметежие, картина на живота.
А това никога не е цялата истина...

Няма коментари:

Публикуване на коментар