Свободата?!
Този смътен обект
на желанията.
Много думи и картинки се
хвърлиха пред очите ни в медиите за 3 март.
Имаше и флагове,
спуснати под прозорците.
Във въздуха се
носеше усещане за напъпило национално самочувствие на един народ, който отчаяно
се бори с комплекса си за малоценност.
Нищо от това не ме
разчувства, нито докоснa святи чувства в сърцето ми.
Това се случи
само веднъж. Не на 3 март. Не в България.
Нека ви разкажа.
Случи се в
Истанбул преди няколко години.
Бяхме десетина
българи заедно с още стотина посетители в прочутия нощен клуб “Ориент експрес”.
И ако си
представяте разголени танцьорки и пошла
музика, ще трябва да се засрамите, защото не е това.
След изумителните
народни танци, представящи народни обичаи, омагьсващият танц на дервишите и други
подбрани забавления за туристи, в края на програмата, гвоздеят на вечерта е
изпълнението на човека-глас.
Този
забележителен артист изпълнява песни на всички народи, които се намират в локала.
България беше
уважена с песента “Хубава си моя горо.”
И докато се
усетя, видях и чух себе си и останалите ми спътници как извиваме глас, прави,
застинали във вълшебен екстаз от красотата на нашата песен, от гласа на певеца
и правилния му изговор на всяка българска дума.
Никога преди това
не съм изпитвала по-голяма гордост от това, че съм от България.
Това се случи в
страната на нашите петвековни поробители.
Нашето българско
изпълнение, съпровождащо официална част от програмата беше аплодирано най-дълго
от публиката, състояща се от швейцарци, американци, японци, сърби, чехи,
тайландци...
Странно нали?
Националната
гордост е чувство, което не може да бъде подправено, нито насилено. То е просто
една завладяваща емоция, която те обзема тогава и само тогава, когато се
почувстваш органична частица от единна, сплотена от някаква идея общност от
хора, които наричат себе си “сънародници”.
Свободата пък,
според мен, настъпва тогава, когато се освободиш от всичките си страхове и
комплекси.
Тя не може да
зависи от никакви дати в календара.
Нещо повече.
Тя не бива да се празнува
или чества, защото, предполага се,
трябва да е
естественото
състояние на духа на всяко живо същество.
