HATERING?

ХЕЙТЪРИНГ- най-масовият национален спорт

Ние българите, имаме всички шансове да останем на върха като безспорни  световни лидери в тази дисциплина.

Ликувай народе, олимпийски шампион в мразенето!

Няма как да остане незабелязана една силно изявена и все по-изяваваща се характеристика, която обединява целокупното  народонаселение – люта омраза срещу всичко различно.

Родните медии, списвани и управлявани от всякакви образовани, ниско образовани или просто зле образовани хора, с огромно удоволствие отвориха широко портите на своите портали за денонощно изливане на омраза, жлъч, обиди, закани за саморазправа с другомислещи и т.н. комуникационни канали за канализиране и напояване на пейзажа обилно, постоянно с омраза.

Явлението е широко известно като ХЕЙТЪРСТВО.

Ако можехме поне малко да бъдем прагматични, вероятно щяхме да построим бита, икономиката и свободното си време прагматично.

Казано по друг начин, ако можехме да влагаме във всяко действие рационална мисъл, животът ни щеше да е по-хубав във всяко отношение.

Ако тези изходни съображения бяха налице във всяка една мисъл и постъпка на всеки от сънародниците ни, прагматизмът щеше да наложи други модели на правене и общуване.

Например, всички щяхме да се ръководим от една водеща, обединяваща нацията идея, че

ЗА ДА ЖИВЕЕМ ПО-ДОБРЕ, ТРЯБВА ДА МИСЛИМ НЕ САМО ЗА СЕБЕ СИ, НО И ЗА ДРУГИТЕ.

Това означава:

Да пазим въздуха и природата чисти;

Да строим пътища качествено;

Да произвеждаме качествено;

Да не лъжем другите, защото лъжата превръща всичко в лъжа;

Да не мразим ближния, а да се научим да обичаме – хората, кучетата, котките, птиците, дърветата.

И така нататък. 

Пипи Дългото Чорапче, би казала: „Ех, че чуден живот ще бъде!”

За медиите, които вместо любов и състрадание към ближния подклаждат ежедневно, ежечасно, ежеминутно омраза, популярна днес с английския си изговор ХЕЙТ (HATE), имам една лоша новина, направо от сърцето на Европа.

Всеки европейски гражданин вече има законното право да осъди медия, която е разпространила съдържание (информация, твърдения, изказвания и други сведения от трети лица).

Съвсем доскоро медийните магнати се радваха на спокоен сън докато в разпалваните адски казани от страсти в техните форуми и коментарни секции се лее денонощно хейт. Отговорността за съдържанието си оставаше за този, който се изказва или поднася това съдържание чрез коментари, линкове и пр.

Но, както всичко вече е споделено в този наш споделен свят, отговорността за хейта става споделена. 

Хейтърите и хейтърските медии могат да заплатят цената на това удоволствие по актуалните цени, с които съдилищата измерват душевните болки  и обиди.

Честито на победителите!

A Tale of The Sun

Кой Открадна Слънцето?

След дъждовната пролет, с реки от вода се вливаме в

Дъждовното лято

Дъжд, малко слънце и отново дъжд, дъжд, дъжд.

Липсват ми слънчевите лета от слънчево безгрижното ми детство.

Липсват ми

слънчевите усмивки в лицата на непознатите по улиците,

слънчевите помисли да правиш добро, ей така, просто за да има колкото се може повече добро в този жесток свят, в който сякаш и Слънцето вече не иска да ни огрява.

Липсва ми, 

Слънцето

и неговият дар да осветява и най-прашните ъгълчета в най-тъмната стая,

и неговата топлина,

и онази негова светлина, с която листата на дърветата заблестяват със слънчева зеленина,

и неговата щедрост, с която огравя еднакво всички – и малки и големи, и бедни и богати, и бели и черни.

Когато беше малък,  моят по-малък син ми каза на плажа :

„Мамо, не искам да се пека на слънцето!”

„Защо?”

„Защото ще стана негър.”

Ако имах мъдростта от днес, щях просто да добавя:

„И какво от това?”

А днес мога само да въздъхна:

„Липсва ми слънцето. Върнете ми Слънцето.”

Една хубава народна приказка за слънцето, може да се прочете, тук

The Anatomy of Writer’s Courage

За да се направи прерия са достатъчни пчела и детелина. 

Така поне мисли Емили Дикинсън.

А какво е нужно, за да се направи писател?

Ако се съгласим с християните, които твърдят, че Бог сътворил първия човек от кал и после му вдъхнал Душа, приемаме, че изходните съставки са пръст и душа. 

Какво друго е нужно да се омеси в това тесто?

Първата допълнителна съставка е ясна – талант.

Каквото и да означава тази дума.

Латинската дума talentum има старогръцки произход и означава антична мярка за тегло.

Приемаме, че притежателят на талант, притежава нещо, което има висока стойност, измеримост.

Не ми се мисли кой и как го мери този талант, но такава е картината.

По-важното е, че за таланта сме единодушни.

Следващите съставки могат да породят спорове, затова ще ги изброя без да им отделям специално внимание.

Чувствителност, постоянство, трудолюбие, любов към думите и езика, графомански наклонности, егоизъм, самовлюбеност, алчност, ... малко се поувлякох, последните две не звучат много добре.

Приемаме, че тези след графоманията не са общовалидни и могат да се приписват само на отделни представители на вида.

Има едно качество, което несъмнено притежават всички велики писатели.

Краткото му име би било смелост, но по-вярно е да се нарече

творчески кураж.

Тези две думи са моята резделителна линия в творчеството, не само на писателите, но изобщо на творците.

Примерите, които смятам да изброя са може би най-известните прояви на писателски кураж.

Марк Твен и неговата книга "Приключенията на Хъкълбери Фин“

Книгата на Марк Твен е била забранявана на много места още от момента на публикуването си през 1885 г. Историята на чернокожия Джим, които бяга по Мисисипи от тежкия си живот в робство, е смятана за неприлична заради многото жаргонни изрази. С течението на времето фокусът на цензурата се изместил към присъствието на думата "негър" в романа. Дори приброили точно колко пъти я е използвал Твен – над 200.

Джеймс Джойс и романът му "Ulysses".

Забранен във Великобритания до 1930г. Временна забрана е наложена и в САЩ (до 1933г.) заради сексуално съдържание. Австралия – забрана от 1929 to 1937г., а по-късно ограничен за хора под 18г. в периода от 1941 to 1953г..

Салман Рушди и неговите „Сатанински строфи” (The Satanic Verses)

Романът е забранен заради обвинения в обида към исляма в следните страни: Бангладеш, Египет, Индия, Иран, Кения, Кувейт, Либерия, Малайзия, Папуа Нова Гвинея, Пакистан, Сенегал, Шриланка, Сингапур, Танзания и Тайланд.

Александър Солженицин и „Един ден от живота на Иван Денисович”.

Книгата е издадена през 1962г. и забранена в бившия СССР заради описаната в нея жестока действителност в съветските лагери за принудителен труд.

Джордж Оруел и романът му „1984”.

Издаден в 1949г. Забранен в СССР през 1950г. по времето на Сталин заради съмнения, че сатирата е вдъхновена от неговото тоталитарно управление. През 1990г. забраната е отменена и книгата е легализирана в съвременна Русия.

Гюстав Флобер, романът „Мадам Бовари” (1856)

Флобер е преследван заради романа и обвинен в „обида към съвременния морал.”

Луис Карол, „Приключенията на Алиса в страната на чудесата” (1865)

Книгата е забранена в Китай през 1931г. заради придаването на човешки характеристики на животни, които говорят и се държат като хората. Цензурата е наложена основно заради опасения, че децата могат да бъдат заблудени от книгата и да третират животните на същото ниво като хората.

Списъкът може да бъде продължен с още много имена на творци, не само писатели, но и художници, режисьори, фотографи и т.н.

Пишейки последното изречение си задавам въпроса:

Колко съвременни творци могат да ни вдъхновят днес със смелостта на своите идеи?

Blue and Blues

Blue: Синьо, цветът на мечтите и разстоянията до тях

Blues: Музиката на тъгата и несподелените блянове

Невинаги е лесно да опишеш с какво те завладява една картина.
Дали с настроението, което създава?

Дали с колорита си?

Или с темата?

Или с образите?

Все едно.

Мога да разбера болезнената обсесия на колекционерите на изкуство.

Защото ...

“С всяка една рисунка светът се преоткрива и се ражда отново. Всяка творба е изобретение, защото е нова и неповторима. Рисуването е и връзка с отвъдното, освен с реалния живот. То е усамотение, в което художникът хваща късове от живота, за да ги комбинира”

цитат Интернет | неизвестен автор , художник

И понеже малкото читатели на този блог, скътан в дебрите на мрежата, 

четат написаното тук анонимно, /защо ли?/,

не вярвам някой да се осмели да сподели с мен и със света коя е любимата му картина и защо.

Няма значение.

Holy Week

Страстната седмица започва със... Сняг 

Наследството на Март от хладни погледи, смразяващи усмивки, прокраднали се за миг над пелената от облаци и въобще всичко онова, което само жените умеят – коварство и любов, за една нощ премина във владението на Април.

Козунаците ще се замесват тази година за сгряване, а жаждата за слънчево зелено и червено като кръвта на Спасителя ще се пренесе в страстта ни към оцветяване на белите яйца ...

Това е положението.

Страстната седмица започва с обилно количество сняг по пътищата и дърветата.

И вместо да се прехласвам по нежната пролетна зеленина и да разсъждавам на тема великодушие и спасение Soul and Spirit или за алхимията на щастието How Deep Is Your Faith?, тази година просто трябва да изчистя снега от предното стъкло. И от задното. И от страничните огледала на изумения ми изпод снега автомобил.

Защото, ... както знаем от опит, без яснота и концепция сме заникъде.

Новата, страстната седмица започва с ледените ласки на Април, който, уви, не може да се освободи от смразяващата любов на Зимата към всички нас, клети заложници на всесилната Природа.

Къде си Спасителю, да ни спасиш от фаталното привличане на Зимата?

March

Март се изнизва с хладно злорадство.

Очаквахме слънце, по-малко топли дрехи, повече зеленина. Да, ама не.

Първо започна с обилния сняг. После премина към ледени ветрове и почти нулеви шансове за слънцето.Върнахме ботушите в daily clothes set, извадихме дори шала и ръкавиците след зимните директиви на Март.

Защо така, Март?

Защо тази година си толкова ледено застрашителен, не дори хладен към нас?

С какво те огорчихме?

Март ми отговаря под формата на студен дъжд в мрачното неделно утро, отчайващо сиво и депресиращо, или както би казал Чандлър - небето прилича на мръсен парцал за под, от който се стича вода.

Вероятно си има причини за това. 

Великодушието ми към Март е безгранично.

Да видим.

Първо. През март съм се родила на една и съща дата, слава Богу не в същата година, с любимия ми Маркес. Обещавам, някой ден да публикувам неизпратеното ми писмо до senior Marquez, написано с едничката мисъл да го ободри в тежките дни, когато вече не можеше дори да пише.

Нататък. През март се роди Филип. Колко беше топъл и слънчев този март! Разхождахме се в парка по жилетки.

През март се омъжих ... миналия век. Отидохме пеша от гражданското на Леге до Шератон без дори да се наметна. Само по тънката булчинска рокля, червените ми сватбени обувки и вълнението на свободната ми душа на тема – с колко процента намалява свободата ми от днес нататък. Като се замисля днес, век по-късно ... с николко.  За щастие, запазих самоопределеността  си на една щастлива мъничка частичка във Вселената.

През март, какво още?

Ами стига толкова.

Знам, че лошотията на Март тази година няма нищо общо с мен.

Защото, нито съм го обидила, нито съм обидила когото и да е.

Не съм му дори сърдита. Обичам и студеното му, мокро и мрачно лице.

Просто защото любовта не се интересува от външния вид на нещата, а само от скрития смисъл в езика на тялото. Нали така?