Out Of Nothingness

Human’s life is like a fluid. 

From laugh to sigh, we’re constantly flowing between any sorts of feelings.

Our life is a river of feelings. 

Emotions fill with colors our days and nights.

The darkest days throw us deep into the emptiness and the yesterday scores don't count today. 

What does lay between emptiness and absolute nothingness?

May be a journey homeward through the  most distant sites of the soul.

Or, maybe an endless falling down without hope of rise?

Some interpretations ...

Alan Watts

“Nothingness is the Ultimate Reality”

Hamatsuki

“Sea of nothingness”

Living Colour 

"Nothingness, nothingness forever ..."

As to me ...

I want to believe that there is something more than one empty world or many empty worlds in the Universe.

How Deep Is Your ... Faith?

„Истинската сила не е в това да се опитваме да придобием сила, а в превръщането ни в самата сила.”

 

Стана ми навик да се спускам по стръмните пътеки на мислите ми, извикани от големите християнски празници. И нали съм родена в страна,възприела християнските ценности като официална религия, дори и непокръстена в свещените му тайни, вълнувам се с всички, които приемат насериозно тези тайнства.

Прочетох какво съм написала преди година, по същото време. Хм, друго ако не, поне е искрено, думите са излетели направо от сърцето. Думи за спасението и саможертвата, тук:

Soul & Spirit 

Една година по-късно.

Темата е „Алхимия на щастието”.

Прекрасно заглавие на книга от Хазрат Инаят Хан /Учението на суфиите, Изд. Шамбала, превод от английски Снежана Милева/. 

В свещените книги на всяка религия се съдържат мъдри слова и безценни духовни напътствия. Вкопчването в една единствена книга моментално я превръща в догма, затворена, бетонирана, недостъпна за богатството от идеи в тази наша премъдра Вселена.

Може ли вярата да те направи щастлив?

Може би, да. Но само ако истински, дълбоко, страстно, с цялата си душа си посветен на тази вяра. Иначе? Познавам толкова много нещастни, лутащи се християни, които палят свещички, постят, измъчват тялото и душата си, но ... щастието не е с тях.

Защо ли? Любимият ми въпрос. Защото ...

Достатъчно добри в своята достатъчност отговори могат да се намерят в книгата на Хазраат Инаят Хан. Да видим.

Но, преди това – кои са суфиите и кой е Хазрат Инаят Хан? 

Суфий произлиза от думата „сафа”, което означава "чист", пречистен от невежеството, суеверието, догматизма, егоизма и фанатизма. Още, свободен от ограниченията, налагани от касти, вероизповедания, раси и нации. Суфиите са живели и живеят в различни части на света, говорят различни езици, родени и отраснали с различни вери и убеждения, това което ги сближава е духовната им връзка със себе си и света. Сърцето на тяхната мъдрост е вярата им, че пътят към Бог минава през любовта и познаване на самия себе си. Учението на суфиите достига своето съвършенство в Индия.

Хазрат Инаят Хан е роден в индийския град Барода в 1882 г., един от най-светлите представители на суфиите. Прочут певец, възродител на класическата музика на Индия, майстор на вина и пътешественик, изнесъл концерти в различни кътчета на света, познавал други светли личности като френския композитор Клод Дебюси, граф Сергей Толстой, син на Лев Толстой, руският композитор Скрябин, комуто подарил много свои мелодии.

А сега, отговорите в неговата книга "Алхимия на щастието".

ДУША на санскрит и в терминологията на Веданта е атман, което значи щастие, блаженство.

Не че щастието е свойствено за душата – самата душа е щастието.

Днес, често бъркаме щастието с удоволствие, но удоволствието е само илюзия, сянка на щастието.

Но както сянката на човека не е самият човек, макар и да предава формата му, така удоволствието ни дава представа за щастието, но в действителност не е щастие.

Хората непрекъснато търпят разочарование.

Такава е природата на живота в този свят.

Независимо от своето житейско състояние всеки човек може да посочи нещо, заради което се чувства нещастен.

Може би причината е, че не успява да се сдобие с положението, властта, собствеността или поста, за който работи от години.

Може би жадува да има пари и не осъзнава, че притежанията не носят удовлетворение.

Може би смята, че има врагове или, че тези, които обича не му отвръщат със същото.

Има хиляди причини, с които разсъждаващият ум да оправдае нещастието.

Ако изследва преходната природа на живота в този свят и види колко променлив е той и как всички постоянно са заети да търсят щастието, човек със сигурност ще се опита с всички сили да намери нещо, на което може да разчита.

Заобиколен от този вечно променящ се свят, той най-много иска от всичко – да намери постоянството, но не знае, че трябва да развие естеството на постоянството в себе си.

В природата на душата е да цени това, което е сигурно.

Но има ли нещо в света, на което човек може да разчита, неподвластно на време и разруха?

Всичко, което се е родило, всичко, което е създадено, трябва един да срещне своето унищожение.

Всичко, което има начало има и край.

И ако съществува нещо, на което човек може да разчита, то е скрито в сърцето му – това е божествената искра, истинският философски камък, истинското злато, което е най-съкровената същност на човека.

Когато си представим живота като пътуване, изникват хиляди неща, които подкрепят тази идея.

По време на пътуването виждаме още, че някои са подготвени и разполагат с всичко необходимо на този свят, докато други ни са подготвени.

И едните и другите трябва да пътуват, разликата е само в това, че на подготвените им е по-лесно.

Човек сам трябва да намери пътя си и да види със собствените си очи какво ще открие, докато върви по него.

Ето защо истинските учители на тайната на живота не казват, че по пътя си ще видим това или онова.

Те ни казват, че ще намерим каквото трябва да намерим и наш дълг е да държим очите си отворени, за да видим всичко сами.

Веднъж един ученик казал на своя учител:

„Много бих искал да видя как изглежда Раят и какво е Адът!”

„Затвори очи, казал учителят – и ще ги видиш.”

„Първо Рая ли да видя?”

„Да”, отговорил учителя.

Ученикът затворил очи и навлязъл в медитация.

„А сега, виж Ада също в медитация”, казал учителя.

Когато ученикът отворил очи, учителят го попитал:

„Е, какво видя?”

„В Рая не видях нищо от онзи рай, за който говорят хората. Нямаше красиви растения и цветя, нито пък удобства и разкош. Нямаше нищо.”

„А  в Ада какво видя?”

„Нищо. Очаквах да видя огън и сяра и хора, подложени на мъчения, но там беше празно. Каква е причината. Видях ли ги в същност, или не?”

„Наистина си видял Ада и Рая, отговорил учителят. Но сярата и огъня на ада и чудните скъпоценности на рая трябва сам да ги занесеш.  Няма да ги откриеш там.”

Пътуването започва с пътека от тръни, а ние трябва да вървим боси.

Не е лесно винаги да бъдем толерантни и търпеливи, да се въздържаме от оценки и да обичаме неприятеля.

Първата част от пътя  е постоянна борба, битка с живота, но с приближаването към целта става по-лесно. Разстоянието изглежда по-голямо, но пътят е по-гладък, трудностите – по-малко.

Пътуването приключва, когато в себе си осъзнаем отговора на въпросите:

Какво съм аз?

Тяло, Ум или Нещо друго?

От земята ли произхождам, и ако не, откъде?

Идва момент, когато човек започва да разбира, че самият той е познаващият тялото и ума.

Но дори това осъзнаване той стига едва когато може да държи тялото и ума в ръцете си като предмети, които да използва за своята цел в живота.

Щом направи това, тялото и умът стават като два пояса, които го пазят от удавяне.

Същите тяло и ум, които правят човека смъртен – поне в мислите му – сега стават средството за неговата безопасност.

Те го спасяват от удавянето във водите на тленността.

За да се издигнем над тленността, първо трябва да я опознаем.

За да се издигнем над смъртта, трябва първо да умрем.

.......................................

И така, в края на Страстната седмица, в навечерието на Спасението на нашите души и Възкресението на нашите мечти за щастие, какво мога да добавя повече към казаното от мъдреците?

Да бъдем! 
Щастлива свободна частица в космическия прахоляк на Вечността.

Still Searching For Happiness?

Търсите ли щастието?

Нека да попитам по друг начин –

„Читателю, щастлив човек ли си?”

 

Какво е щастието, всъщност?

Духовна пълнота?

Хубава кола, хубава жена/мъж, хубава храна?

Достатъчно много пари за харчене?

Любов?

Достатъчно много на брой споделени радостни моменти, разпределени равномерно по цялото протежение на живота?

Това си е философски въпрос. Нямам никакво намерение да търся отговори тук, нито да давам рецепти, нито да напътствам с цитати от разни гурута на това и онова. По принцип мразя напътствията, освен ако не са инструкции за намиране на най-прекия път до някакъв обект.

Това е просто номер 3 в моята, сравнително нова рубрика Spiritual Journeys.

Историята на австрийския милионер Карл Рабедер не е нито нова, нито оригинална. Тя е просто една чудесна отправна точка за разсъждения по темата „Какво ни прави истински щастливи?”

Накратко, Карл е открил, че богатството му, натрупано с цената на посвещение, каквото изисква всяко забогатяване, не му носи щастие. Всички ние, които не познаваме тежестта на короната и участта да бъдеш богат човек смятаме, че ако спечелим достатъчно много пари щастието ни е в кърпа вързано. Дали това е така, могат да кажат само тези, които отговарят на условието „състоятелен човек”.

Какво е направил Карл от австрийското градче Линц ?

На 45 години той продава фирмата си на своя главен конкурент и създава дружество с идеална цел за подпомагане на бедни хора с идеи в Латинска Америка да започнат свой собствен бизнес с който да изхранват себе си и семействата си. Карл разпродава всичките си имоти и скъпи вещи – къщата в Тирол за 1,5 милиона евро, вилата в Южна Франция, шестте безмоторни самолета, няколко автомобила и т.н. Животът му престава да се върти около собствения му бизнес и се превръща в постоянно пътуване. Най-дълго се застоява в Аржентина, където дарява значителни средства за сиропиталища, потресен от бедността в тази страна.

Парите от осребреното му имущество той създава фонд за финансиране на микро проекти. Идеята му е да се даде шанс на младежите, които напускат сиропиталищата сами да създадат условия и средства за самостоятелен, свободен живот. Първият реализиран проект по тази програма е на 18-годишен младеж от Гватемала.

Това е историята на Карл. Повече може да се прочете на личната му страница, тук:

http://www.rabeder.com/index.php

За момент да забравим за Карл, той е намерил щастието си във възможността да помага на другите да реализират мечтите си. Да се огледаме около себе си. Да потърсим сред нашите приятели, познати, колеги, роднини някой, който да каже силно на глас „Аз съм щастлив човек!”

Не чувам гласове ... Не виждам сиящи от щастие лица. Не чувам щастливи истории за щастливи хора тук, в моята Родина.

Къде се дяна щастието ни? Мога да ви дам една версия под формата на притча.

Ще се радвам, ако някой ми пише, за да сподели своя или просто нечия щастлива история за щастлив човек. Ще я публикувам с удоволствие.

А сега, ето я и

Притчата за щастието

Хората, с техните вражди, алчност и злоба разсърдили не на шега боговете. Въпросът за справедливо наказание за натрупаните от човешкия род грехове бил поставен на обсъждане от Зевс пред събраните на Олимп богове. 

Какви били предложенията им?

Хера, уморена от постоянните изневери на божествения си съпруг, предложила списък с подбрани имена на хора, които да бъдат унищожени. Списъкът бил пълен с нежните земни завоевания на Зевс. Макар и презирани от боговете, човеците имали своите покровители сред безсмъртните. Афродита съвсем явно се застъпила за смъртните, дори паднала на колене пред баща си, молейки да се смили над бедните хора. Мъдрата Атина Палада посъветвала могъщия си баща да не ги избива, защото те строят храмове и правят постоянно жертвоприношения.

Намирането на подходящо наказание сериозно затруднило боговете.  Накрая, уморени от спорове, Безсмъртните решили, че най-доброто наказание за хората би било да им се отнеме Щастието, защото то е нещо божествено и без това не се полага на простосмъртни. И тъй като самото щастие не бивало да бъде унищожено, решено било,че просто трябва да се скрие на недостъпно за хората място.

Последователно боговете отхвърлили различни идеи за скриването му. Морското дъно във владенията на Посейдон, отпаднало като скривалище. Също и подземните недра, в царството на Хадес. Най-дълго умували на предложението за скривалище на някоя звезда на небето под контрола на Зевс.  Но и това отпаднало, защото хората били станали толкова изобретателни и любопитни, че вече нямало неоткрити от тях територии нито под земята, нито на морското дъно, нито дори в космоса.

Единствен Хермес стоял умислен и не участвал в разговорите. Зевс го подканил и той да предложи място, където боговете надеждно да скрият щастието от хората. Хермес предложил най-коварният план, който можел да бъде сътворен. Той предложил щастието да се скрие вътре, в самите хора, защото, според него, те ще се втурнат да го търсят навсякъде, но никога нямало да предположат, че то е в тях самите. И дори случайно да го открият, никога няма да повярват, че това именно е Щастието!

Боговете оценили предложението на Хермес и се разсмели толкова силно, че Земята се разтресла от самодоволния им смях, а Етна и Везувий изригнали...

Вместо заключение, едно предложение:

Да станем колекционери на щастие.

Който е съгласен с мен, да гласува.

.................

Updates

#1. Щастлива съм! - има вече 1 глас за моята идея.
Ето как:
http://www.youtube.com/watch?v=UmFFTkjs-O0&feature=related !

Чакам още гласове от колекционери на щастливи моменти.

Long Live Gabo!

„Сърцето има повече стаи и от публичен дом.”

Из „Любов по време на холера”

Габриел Гарсия Маркес /Габо/, роден на 6 март 1927г. в Аракатака, Колумбия.

Нобелова награда  за литература за цялостно творчество /1982/.

Автор на „Сто години самота” и други магически  произведения, които те оставят без дъх.

„Тогава Макондо беше село с двайсет къщи от кал и тръстика, построени край брега на една река с бистри води, които се спускаха по корито от камъни, бели и огромни като праисторически яйца.

Светът беш толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст. Всяка година около месец март, дрипаво циганско семейство издигаше шатрата си близо до селото и с голяма врява от пищялки и барабани представяше новите изобретения.

Най-напред  донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, направи свирепа публична демонстрация на онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръгна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши като видя, че казаните котлите, клещите и мангалите изпопадаха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес.

„Нещата имат собствен живот – тръбеше циганинът с груб акцент, - цялата работа е да им пробудиш душата.”

Сто години самота, Габриел Гарсиа Маркес /превод Румен Стоянов/

Happy Birthday, Sr Marquez!

DREAM CITY

Има такъв град. Името му е Aurovill (Градът на Зората) 

Може би сте чували за Ауровил? Ако не сте, това може би ще ви е интересно. 

Ауровил е първата спирка в разписанието на моята нова рубрика Spiritual Journeys. 

За щастие тези духовни пътешествия не изискват нито кола, нито бензин, нито дори пари. Приятно пътуване!

Ауровил е основан на 28 февруари 1968 г. от легендарната Мира Алфаса като символ на единение между хората. На церемонията по освещаването му са присъствали делегати от 124 държави (всички независими държави по това време), които полагат  шепа пръст в урна с формата на лотос в центъра на бъдещия град. Градът се намира в щата Тамил Наду, близо до Пондичери в Южна Индия. В момента там живеят около 2300 души в стотина поселения, разпръснати върху 20 квадратни километра,които носят английски, санскритски, френски и тамилски имена, като например Аспирейшн (стремеж), Арати, Ла Ферм и Исаиамбалам.

Градът на зората е въплъщение на идеите на Шри  Ауробиндо, индийски революционер, философ, писател и духовен учител, един от лидерите на ранното движение за Независимост на Индия от Британско господство. Сърцевината на неговата философия е еволюцията на съзнанието. Негов духовен съратник и продължител на идеите му става легендарната Мира Алфаса, наричана Майката или Мер ("Океан" на френски език). Родена в Париж в семейство на банкер, с баща от турски произход и майка-египтянка, Мира се среща с Шри Ауробиндо за първи път през 1914 г. в Пондичери, по повод нейното сътрудничество за редактирането на месечното философско печатно издание Ариа, издавано от Шри Ауробиндо. Избухването на първата световна война я принуждава  да напусне Пондичери, и в продължение на няколко години живее в Япония, където се запознава с поета Рабиндранат Тагор. По-късно се завръща в Пондичери и се установява там окончателно през 1920 г. Мира  вярва, че „човекът е преходно същество” и смята, че експерименталния „универсален град” би спомогнал за „напредъка на човечеството към неговото прекрасно бъдеще чрез приобщаване на хората с добра воля и стремеж към по-добър свят.” Мечтата на Мира Алфаса е да създаде място, където човечеството да търси Божественото без притесненията за храна и подслон. Алфаса иска място, където „нормални хора” от целия свят биха могли да живеят заедно в прогресираща хармония, място, където хората да могат да търсят духовност и да я носят по света.

Тя нарича това място Ауровил или Градът на Зората 
Майката също вярва, че такъв универсален град ще допринесе решително за възраждането на Индия. Правителството на Индия подкрепя идеята за този град и през 1966 г. ЮНЕСКО кани всичките си членове да вземат участие в развитието на Ауровил.

Хартата на града има само 4 точки:

1. Ауровил не принадлежи на никого в частност. Ауровил принадлежи на човечеството като цяло. Но за да живее в Ауровил, човек трябва да е готов да служи на Божественото Съзнание.

2. Ауровил ще бъде място за непрестанно обучение, на постоянен прогрес и неувяхваща младост.

3. Ауровил ще бъде мостът между миналото и бъдещето. Използвайки всички открития на духовния и материалния живот, Ауровил смело ще върви към бъдещето си. 

4. Ауровил ще бъде място както за материални, така и за духовни изследвания

за едно живо въплъщаване на едно съвсем реално Човешко Единство.

Градът е отворен за посетители и предлага програми за духовно просветление, постигане на вътрешен мир и хармония в Университета за човешко единство.

Повече за архитектурата, основателите, хората, населяващи града, тук:

http://www.auroville.org/index.htm 

В основите на града има и шепа пръст от нашата българска земя. 

*За тази публикация са използвани статии от Wikipedia.