Can't beleive!

Не мога да повярвам, че постът ми за Дейвид Боуи трябва да е с етикет In Memoriam. Отказвам да пиша за него като за мъртъв.

Трудно мога да си представя нещо, 

грешка, “НЯКОЙ”

по-жив от него:

по-сензитивен към духа на времето:

по-елегантен:

екстравагантен:

абсолютно начинаещ:

секси:

Никой и нищо не може да се сравни с този очарователен музикант, артист, дизайнер, поет,  личност и талант, 

НАЙ-ПРЕКРАСНОТО ЧОВЕШКО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ХАМЕЛЕОНА, с името Дейвид Боуи.

Единствената утеха за нас милионите му почитатели е, че ни остави достатъчно много на брой хитове, с които вечно ще го помним.

Всъщност...

Някои разправят, че не е умрял наистина.

Десетки фенове твърдят, че  са видели духът му да се разхожда нощем в Манхатън, други в Бромли. А един разправя, че го видял наживо в космоса...

Кой знае?

 RIP David!   

Обичаме те дори мъртъв.

Adios, Gabo!

В страстната седмица, когато Духът демонстрира победата си над тленността на тялото, светът се прощава с един истински Светец на Словото.

Напусна ни Магьосникът на думите и световете, нарисувани с думи – Габриел Гарсиа Маркес. Или  просто - Габо.

Новината за кончината му не е изненада за всички, които с тревога следяхме новините за влошаващото му се здраве през последните години. И все пак ... Съкрушена съм.

Маркес беше истинско въплъщение на  свободния дух на гения. Книгите му, пълни с изумителни истории и персонажи, разкриваха пред смаяните ни погледи цели светове, създадени от въбражението на един човек. Човек като нас. И не съвсем.

За мен няма по-хубава книга („Сто години самота”) за смисъла на живота, за превратностите и лъкатушенията на съдбата, за духа на човека, за благословията и проклятието да бъдеш човешко същество, за самотата на човека в претъпканата ни с всичко Вселена.

Избрано от книгата

„Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст.”

„Полковник Аурелиано Буендиа вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити един след  друг, само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет атентата, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от един товар стрихинин в кафето, който би стигнал да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили, с юрисдикция и власт от едната граница до другата, и и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога на позволяваше да му правят снимки. Отклони пожизнената пенсия, която му предложиха след войната, и преживя до старини от златните рибки, които майстореше в работилницата си в Макондо.”

„След много години смърт, толкова силна беше скръбта по живите, толкова належаща нуждата от общуване, толкова ужасяваща близостта до другата смърт, която съществува вътре в смъртта, че Пруденсио Агилар накрая обикна най-злия от враговете си”.

„Тогава започна вятърът, хладен зараждащ се, пълен с гласове от миналото, с шушнения на някогашния здравец, с въздишки от разочарования, предхождащи най-упоритите носталгии.”

„Макондо беше вече страхотна прашна вихрушка и развалини, запращани от гнева на библейския ураган, когато Аурелиано прескочи единайсет страници, за да не губи време с прекалено известни факти, и да почне да разчита мига, който изживяваше, да го разчита заедно със самото изживяване, да пророкува сам на себе си, в самото разшифроване на последната страница от пергаментите, сякаш се гледаше в някакво говорещо огледало.”

от Маркес:

“Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея.”

“Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.”

⃰⃰⃰⃰  ⃰⃰  ⃰⃰

Дълбок поклон, senior Marquez.

Почивай в мир.

On This Day

На тази светла дата, 11 Март, честваме раждането на човека, който прекоси, има-няма цялата Галактика на автостоп.

 

 

 Въпреки, че бе твърде рано изтръгнат от този свят, вярвам че Душата на любимия ми писател Дъглас Адамс се разхожда в някое, още по-прекрасно от Земята, кътче от Галактиката. И силно вярвам, че е щастлива с галактическите измерения за щастие.

За тези, които не знаят, или знаят твърде малко за него са следващите редове.

↘

Увод:

ПЪТЕВОДИТЕЛ КЪМ ПЪТЕВОДИТЕЛЯ 

Някои безполезни забележки от автора [от самия автор] 

Идеята за заглавието се роди, докато лежах пиян на една поляна в Инсбрук, Австрия през 1971г. Не точно пиян, а състоянието, в което изпадаш, след като си пил две яки бири, без да си ял от два дни, тъй като си безпаричен стопаджия. Говорим просто за умерена неспособност да се държиш на краката си.

Винаги носех със себе си „Пътеводител на стопаджията в Европа” от Кен Уолш, едно доста оръфано книжле, което бях взел назаем от някого. Всъщност, тъй като тогава беше 1971, а книгата е още в мен, вече трябва да се брои, че съм я откраднал. Не разполагах с „Из Европа за пет долара на ден” /както си беше/, защото не членувах във въпросната финансова лига.

Над мързеливо въртящото се под мен поле започна да се спуска нощ. Чудех се накъде да тръгна. Мястото трябваше да е по-евтино от Инсбрук, да не се върти толкова и да не ми причинява такива неща, каквито Инсбрук ми беше причинил същия следобед. Ето какво се беше случило. Обикалях из града, търсейки някакъв адрес и вече безнадеждно изгубен спрях един човек и го попитах за посоката. Знаех, че нямаше да е лесно, защото не говорех немски, но въпреки това се изненадах до каква степен общуването ми точно с този човек беше невъзможно.  Докато се опитвахме отчаяно да се разберем, постепенно ме осени прозрението, че от всички минувачи в Инсбрук съм попаднал на такъв, който освен че не говори нито английски, нито френски, на всичкото отгоре е тъп и глух. След няколко минути се оттеглих  със серия искрено-извинителни ръкомахания, за да попадна на съвършено друга улица, на съвършено друг човек, който също се оказа тъп и глух, и така си купих двете бири.

Реших да се пробвам отново.

Когато и третият минувач се оказа тъп, глух, че и сляп, усетих как върху раманете ми поляга някаква ужасна тежест и всички дървета и сгради изведнъж придобиват мрачен и зловещ изглед. Увих се плътно в палтото си и ускорих крачка, шибан от изникналия незнайно откъде бурен вятър. Блъснах се в един човек и измърморих някакво извинение, но и този беше тъп и глух и не можа да ме разбере. Небето се спусна доста ниско. Паважът бълбукаше и се опитваше да избяга изпод краката ми. Ако тогава не бях свил в някаква странична уличка и не се бях натъкнал на един хотел, в който според плакатите се провеждаше конференция на Съюза на глухите, сигурно щях да полудея и щях до края на живота си да пиша книги, предизвикващи обилно слюнкоотделяне в почитателите на Кафка.

Както  и да е, отидох да полегна в полето заедно с моя „Пътеводител на стопадажията в Европа” и когато звездите изгряха, ми хрумна, че ако някой напише „Пътеводител на стопаджията в Галактиката”, може съвсем спокойно да ме сложи на корицата. След тази мисъл съвсем логично  заспах и  не се сетих за нея цели шест години.” 

Из  – „Възможно най-пълният ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ”

 от Дъглас Адамс – ИК Бард, 2002 (превод Росица Панайотова)

***

HAPPY BIRTHDAY, MR. ADAMS,

SO LONG AND THANKS FOR THE  [BOOK] FISH

P.S. И на рожден ден като на рожден ден, не може без музика. Тази ще ни отведе право в небето, при ангелите, които вероятно правят компания на Г-н Адамс.

ALL SOULS

Православните християни днес почитат паметта на своите мъртви. Говоря в трето лице, м.ч. защото така и не успях да се приобщя към свещените тайнства на източното православие. Накратко, не съм кръстена със светена вода в купела. Което не ми пречи да уважавам всички празници на всички религии, каквито и да са те. Нали са за хората? Щом са добри за хората, значи просто са добри.

На този ден, когато трябва да почета моите скъпи покойници (толкова много, уви), избирам да посветя това на най-скъпата от всички, изтръгнати без време  от моя живот. 

Посвещавам това на тази,

която никога не прежалих;

която осезаемо липсва на света със своята красива усмивка и с мъдростта на своя всевиждащ, син като морето, поглед.

Тази, която смятах за извънземна заради различността и неизброимите й таланти, заради свободния дух, непривързан към нищо материално  и заради неотразимия, зашеметяващ сетивата, чар.

На жената – дете, фея от приказките, крехка като тръстика и лека като вятъра, която наричахме „Магия”.

Написаното от мен в този онлайн мемориал е специално създадено за един човек, за един читател.

С този прекрасен стих, епитафия,  който ми беше поверен с една зелена карирана тетрадка, днес, отварям и затварям тази тетрадка, и това е всичко, което мога да кажа по темата Задушница и животът без магичното присъствие на Маги...

♣♫♥

                                Любовта е дъждът,

                                който пие земята.

                                Приятел е вятърът.

                                Децата са цветятя.

                                                               М.С.

BACK TO BLACK

Amy Winehouse  замина завинаги в чернотата, за която пееше. 

Черното, определено,  беше нейния цвят. 
Присъства в текстовете на песните й. 
В тежкия грим, подчертаващ очите й  с  дебели линии туш, нанесени сякаш от самия Матис.  
В катранения блясък  на косата й, събрана в готическа приумица. 

Не бихме могли да забравим този тежък поглед.
Нито прическата-запазена марка. 
Нито изрисуваното крехко тяло на  булимичка, изтощено до смърт. 

В нея имаше нещо извънземно. 
В таланта й, нечовешки огромен. 
В гласа й, с който можеше да прави каквото си поиска. Дълбок и чувствен, дрезгав и плътен, закачлив, яростен, тъжен, изненадващ - звучащ ту като на травестит, ту като на хлапе, което се разпява игриво.

Хората от тълпата, която зяпа чудото на смъртта, зяпа и коментира животът и смъртта на другите, хора,  безименни и  незнайни, просто  лица от тълпата,  подхвърлят бележки под линия за нея. 
Някои казват „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!”

Е, добре умници, вие си стойте мирно, но Ейми явно искаше да види това чудо. 
И затова не седеше мирно и тихо.  
Определено, целта на съществуването й не беше да се храни редовно. Нито здравословно. 
Мисля, че храненето изобщо не влизаше  в приоритетите й. 
Измамният уют на топлата храна три пъти дневно, на сигурната работа от 9 до 5, на прибрания в шкафа нотариален акт за апаратаментчето, завещано от мама и тати не правят голяма музика. 

Изкуството си има цена. Също и съвършенството.  
По този път няма обещания и сигурност.  
Има много сутрини с тежък махмурлук. 
Има кураж за  изследване на нови пътеки, включително дъното на собственото падение. 
Има  и смелост да понесеш  кръвожадното любопитство  на тълпата, тъпите  напътствия на персонала в рехабилитационните клиники, стръвните набези на папараците.

Другото е маркетингов продукт.  
Захаросани песнички, изпяти от недоразвити момиченца с близалки и къси полички,  събрани с кастинг или sms-и.  
Лигаво хленчене на разни изкопани от задния двор разгащени отворковци с мания за кадилаци, диаманти и венециански мазилки. 
Акробатично поднесени песни, гарнирани с всевъзможни пера, балони, фусти, скоч, та дори с късове сурово месо. Какво общо има това с музиката?  Ами, нищо. Поредица от ноти, създадени преднамерено в постни откъм идеи глави и тела, хранени редовно с крехки бифтеци.

Дали е знаела Ейми за  залозите в Интернет за датата на нейната смърт? И какво от това?

Нейната музика остава. 
Ейми остава. 
Черното така и не победи. 
Победи музиката. 
Не се сещам за друг, по-убедителен начин да се победи смъртта.

In Memoriam: John Lennon

За какво щеше да пише Джон Ленън ако беше жив днес?


Белият мъж, който обяви жената за негърът на света, би трябвало да изпита неудобство да напише думата „негър”. Просто думата днес не е политически коректна, според журналистическите клишета. Опитвам се да си представя какво би предизвикало честното му перо в днешни дни, в тези времена. Какво би го очаровало и какво разгневило?

Мисля, че би му харесало споделянето в Интернет, блоговете, електронната поща, Google, може би Ipod-а, триизмерното кино, плазмените телевизори, дистанционните с които управляваме всичко без да ставаме от дивана, пералните със сушилня, екологичните движения, видимият край на епохата на бензина и бензиновите хора, клубовете за защита на животните и аз не знам какво още...

Какво не би му харесало в нашия модерен високотехнологичен живот днес?Със сигурност няма да му хареса замърсената вода и храна, които поемаме ежедневно. Липсата на девствени гори и кътчета, останали незастроени от вездесъщи предприемачи. Няма да му харесат и бетонните крайбрежия и бетона в мисленето на политиците. Със сигурност щеше да напише нещо за екологичната криза в Мексиканския залив. Досещаме се какво би написал за замесените в катастрофата корпорации.

Какво ли би казал за музикалната дива Гага? Слава богу, че не доживя епохата Гага! Какво друго ни остава, освен да препрочетем отново стиховете му и да послушаме музиката му.

САКАТА ДУША
Джон Ленън

Лъскай чепици, костюмче носи,
готин изглеждай, разресвай коси
и зад усмивката скривай ти лик.
Няма да скриеш - не, не греша! -
щом си саката душа.

Слагай си маска и грим и цял век
се убеждавай, че и ти си човек,
връзка носи, ако щеш - и яка.
Няма да скриеш - не, не греша! -
щом си саката душа.

Котката ти има девет живота -
нейни са и деветте.
Твоят е само един,
кучешки твоят е, ама не на шега.
Мамо, я виж отвън!

И химни пей, и по черкви ходи,
и според кожата ми ме съди.
Прави се на мъж и живей във лъжа.
Няма да скриеш - не, не греша! -
щом си саката душа.