Random Wisdom

Уорън Бъфет като ...

бюфет с хиляди чекмеджета и чекмедженца с мъдрости

Името му е познато дори на деца от предучилищна възраст в определени страни с определени стандарти за работа и живот.

С типично балканска подозрителност, доскоро възприемах споменаването на това име с лека досада. Понякога, дори с раздразнение, че човекът е от онзи тип, за който бабите ни биха казали “На всяка манджа, мерудия.”

Което си е самата истина – снимал се е дори в роля за 2 секунди в холивудска продукция.

“Но, защо? Защо името му е навсякъде, вероятно и в готварски книги” – не мирясва агностикът в мен.

“Може би, защото с това име може да се продаде всичко на света, дори лед на ескимосите и прах за пране на бездомни клошари с 2 лева в джоба!”

“Това е твърде елементарно, за да е цялата истина” – продължава да дълбае навътре и да развинтва гайките, неуморният ми ум.

Оставям моите скъпи читатели-приятели сами да си отговорят, след като прочетат по-долу няколко цитата на вездесъщия Уорън Бъфет, за когото всички си мислим, че знаем твърде много.

Но!

Всъщност ...

винаги, когато

отстраним -

очевидното, повтаряното до втръсване, маркетинговите номера, рекламните слогани, фотошопа от картинките и всичко друго,

което е -

създадено, ретуширано, украсено, прехвалено и наредено пред доверчивия ни консуматорски поглед,

с едничката цел –

да мислим каквото трябва за когото трябва

.... /краят на това безумно изречение е близо/,

едва тогава, имаме някакъв шанс да стигнем до най-тъмните глъбини на океана и да зърнем

истинският лик на нещата, каквито са – грозно, зъбато праисторическо чудовище или изумително красива русалка.

Цялата тази емоционална прелюдия може да се обобщи простичко, ето така:

Уорън Бъфет е личност, в съветите на която си струва да се вслушаме. 
Ето някои.

“Големите лични богатства в тази страна [USА] не са създадени в портфолиото на 50 компании. Създадени са от хора, изградили успешен бизнес.”

“Не можеш да направиш добра сделка с лош човек”.

“Невъзможно е да се откажеш от подписа си под един договор, затова обмисли всичко преди да го подпишеш.”

“Уолстрийт е единственото място, където хората пристигат с Ролс-Ройс, за да получат съвети от хора, които идват на работа с метрото.”

“Веригите на навика са твърде леки, за да ги усетиш докато не станат прекалено тежки да ги счупиш.”

“Ако принципите излязат от употреба, те престават да са принципи.”

“Когато търсиш да назначиш някого на работа, гледай за три качества:

честност, интелигентност и енергия. Но най-важна е честността, защото ако тя липсва, другите две качества ще те убият.”

“Щастието не е в парите.”

Цитатите са от книгата

“ДАО-то на Уорън Бъфет” от Мери Бъфет и Дейвид Кларк |

София, 2013 |        Изток – Запад 

The Anatomy of Writer’s Courage

За да се направи прерия са достатъчни пчела и детелина. 

Така поне мисли Емили Дикинсън.

А какво е нужно, за да се направи писател?

Ако се съгласим с християните, които твърдят, че Бог сътворил първия човек от кал и после му вдъхнал Душа, приемаме, че изходните съставки са пръст и душа. 

Какво друго е нужно да се омеси в това тесто?

Първата допълнителна съставка е ясна – талант.

Каквото и да означава тази дума.

Латинската дума talentum има старогръцки произход и означава антична мярка за тегло.

Приемаме, че притежателят на талант, притежава нещо, което има висока стойност, измеримост.

Не ми се мисли кой и как го мери този талант, но такава е картината.

По-важното е, че за таланта сме единодушни.

Следващите съставки могат да породят спорове, затова ще ги изброя без да им отделям специално внимание.

Чувствителност, постоянство, трудолюбие, любов към думите и езика, графомански наклонности, егоизъм, самовлюбеност, алчност, ... малко се поувлякох, последните две не звучат много добре.

Приемаме, че тези след графоманията не са общовалидни и могат да се приписват само на отделни представители на вида.

Има едно качество, което несъмнено притежават всички велики писатели.

Краткото му име би било смелост, но по-вярно е да се нарече

творчески кураж.

Тези две думи са моята резделителна линия в творчеството, не само на писателите, но изобщо на творците.

Примерите, които смятам да изброя са може би най-известните прояви на писателски кураж.

Марк Твен и неговата книга "Приключенията на Хъкълбери Фин“

Книгата на Марк Твен е била забранявана на много места още от момента на публикуването си през 1885 г. Историята на чернокожия Джим, които бяга по Мисисипи от тежкия си живот в робство, е смятана за неприлична заради многото жаргонни изрази. С течението на времето фокусът на цензурата се изместил към присъствието на думата "негър" в романа. Дори приброили точно колко пъти я е използвал Твен – над 200.

Джеймс Джойс и романът му "Ulysses".

Забранен във Великобритания до 1930г. Временна забрана е наложена и в САЩ (до 1933г.) заради сексуално съдържание. Австралия – забрана от 1929 to 1937г., а по-късно ограничен за хора под 18г. в периода от 1941 to 1953г..

Салман Рушди и неговите „Сатанински строфи” (The Satanic Verses)

Романът е забранен заради обвинения в обида към исляма в следните страни: Бангладеш, Египет, Индия, Иран, Кения, Кувейт, Либерия, Малайзия, Папуа Нова Гвинея, Пакистан, Сенегал, Шриланка, Сингапур, Танзания и Тайланд.

Александър Солженицин и „Един ден от живота на Иван Денисович”.

Книгата е издадена през 1962г. и забранена в бившия СССР заради описаната в нея жестока действителност в съветските лагери за принудителен труд.

Джордж Оруел и романът му „1984”.

Издаден в 1949г. Забранен в СССР през 1950г. по времето на Сталин заради съмнения, че сатирата е вдъхновена от неговото тоталитарно управление. През 1990г. забраната е отменена и книгата е легализирана в съвременна Русия.

Гюстав Флобер, романът „Мадам Бовари” (1856)

Флобер е преследван заради романа и обвинен в „обида към съвременния морал.”

Луис Карол, „Приключенията на Алиса в страната на чудесата” (1865)

Книгата е забранена в Китай през 1931г. заради придаването на човешки характеристики на животни, които говорят и се държат като хората. Цензурата е наложена основно заради опасения, че децата могат да бъдат заблудени от книгата и да третират животните на същото ниво като хората.

Списъкът може да бъде продължен с още много имена на творци, не само писатели, но и художници, режисьори, фотографи и т.н.

Пишейки последното изречение си задавам въпроса:

Колко съвременни творци могат да ни вдъхновят днес със смелостта на своите идеи?

Adios, Gabo!

В страстната седмица, когато Духът демонстрира победата си над тленността на тялото, светът се прощава с един истински Светец на Словото.

Напусна ни Магьосникът на думите и световете, нарисувани с думи – Габриел Гарсиа Маркес. Или  просто - Габо.

Новината за кончината му не е изненада за всички, които с тревога следяхме новините за влошаващото му се здраве през последните години. И все пак ... Съкрушена съм.

Маркес беше истинско въплъщение на  свободния дух на гения. Книгите му, пълни с изумителни истории и персонажи, разкриваха пред смаяните ни погледи цели светове, създадени от въбражението на един човек. Човек като нас. И не съвсем.

За мен няма по-хубава книга („Сто години самота”) за смисъла на живота, за превратностите и лъкатушенията на съдбата, за духа на човека, за благословията и проклятието да бъдеш човешко същество, за самотата на човека в претъпканата ни с всичко Вселена.

Избрано от книгата

„Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст.”

„Полковник Аурелиано Буендиа вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити един след  друг, само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет атентата, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от един товар стрихинин в кафето, който би стигнал да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили, с юрисдикция и власт от едната граница до другата, и и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога на позволяваше да му правят снимки. Отклони пожизнената пенсия, която му предложиха след войната, и преживя до старини от златните рибки, които майстореше в работилницата си в Макондо.”

„След много години смърт, толкова силна беше скръбта по живите, толкова належаща нуждата от общуване, толкова ужасяваща близостта до другата смърт, която съществува вътре в смъртта, че Пруденсио Агилар накрая обикна най-злия от враговете си”.

„Тогава започна вятърът, хладен зараждащ се, пълен с гласове от миналото, с шушнения на някогашния здравец, с въздишки от разочарования, предхождащи най-упоритите носталгии.”

„Макондо беше вече страхотна прашна вихрушка и развалини, запращани от гнева на библейския ураган, когато Аурелиано прескочи единайсет страници, за да не губи време с прекалено известни факти, и да почне да разчита мига, който изживяваше, да го разчита заедно със самото изживяване, да пророкува сам на себе си, в самото разшифроване на последната страница от пергаментите, сякаш се гледаше в някакво говорещо огледало.”

от Маркес:

“Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея.”

“Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.”

⃰⃰⃰⃰  ⃰⃰  ⃰⃰

Дълбок поклон, senior Marquez.

Почивай в мир.

About Reading and Writing

Какво ми харесва

В писането

На другите?

Чета. Много. Навсякъде.

Всякакви думи. Написани от хора. 
Когато чета написаното, мисля за ненаписаното. 
За емоцията, която кара хората да пишат. 

Емоция ли казах? 
Глупава дума. С какво е по-различна от „чувство”?
Замислих се. Може би „емоция” е дума за много чувства, събрани в едно тяло, които същото тяло изпитва едновременно. Може и последователно. 
Да ги наречем графомански приливи. 
И ето, проясни ми се! Eмоцията е преобладаващото чувство, което избутва назад всички останали, грабва знамето, на което пише „водещо чувство” и гордо излиза най-напред.   
Някои емоции са черно-бели, други цветни, трети триизмерни, четвърти направо неонови. 
Има и други, с цвят на мръсно пране, което се вее тържествено на някоя панелна тераса. 

Това. Което. Ме завладява. В писането. На другите. Е 

Емоцията. 

Водещото  чувство, което преминава в ритъм. 
Може да не е красива, нито цветна, нито захаросана, нито дори черно-бяла. 
Може дори да е отблъскваща, но ме завладява силата, с която се носи в космоса под формата на организирани в изречения букви. 
Тези букви се събират, превръщат се в нещо плътно като стена, по-скоро вълна, която се надига и ... просто те залива. 

Така се чувствам, когато чета Керуак. 
Смачканият бунтовник с кауза по-голяма от живота му, от пиенето, тревата и писането му. 
Каузата му? 
О, това е просто каузата да избягаш от „безнадеждните дрипи на старостта”. 
Той все пак го направи.
Да се готвим. Ние.