The Tree of Malick

Бележки над линия*

Открих тези свои размишления в някакви забутани фолдери в една забравена от бога флашка. Реших да ги публикувам  година по-късно след като са написани, точно днес,  когато в новините се промъкна думата „война”. Същата дума се е промъкнала и в написаното по-долу. 

__________________________________________________________

“Дървото на живота”, Малик и неговата естетика

Рядко се случва да прочета отзиви за филм, които мога да понеса.

Ние, хората, по природа, по желание и по призвание обичаме да критикуваме другите.Техните животи, тегоби и радости, успехи и неуспехи, величия и падения. „Животът на другите”. Това е любимият ни филм, който гледаме от сутрин до вечер,  докато сме живи.  

Дежурните мишени за критични изстъпления са творците.

За “Дървото на живота” на Малик прочетох какво ли не – от нравоучителни беседи и напътствия към режисьора на тема „как се правят филми” до снизходително съжаление за неговият филм-провал, въпреки всички награди и отличия от професионалната филмова критика. Горкият Малик. Не му е лесно да преживява от кино. Ако продължава да прави толкова слаби филми, скоро ще го видим да рови в кофите за боклук : (

Сериозно, оттук-нататък. 

Игнорирайте изреченията от горния абзац. Всичко написано там да се чете в кавички.

Малик не е достоен за ничие съжаление.

Той е творец, за който ще се пише и говори и след като него го няма. 

Със своите нековенциални филми той остава в историята на киното. Категорично.

За „Дървото на живота”.

Какво друго е животът ни освен постоянно задаване на въпроси към Твореца по главната тема – защо е създал такъв жесток свят насред тази ослепително красива синьо-зелена планета?

Какво не й е наред на Земята?

Защо трябва да умират деца?

Защо съществуват боят и насилието?

Защо има войни и защо едни човеци трябва да отнемат живота на други човеци?

Защо хората са измислили Бог?

Защо този измислен Бог се прави на глух и не помага на всички, които отчаяно чакат спасение от Него?

Кой е нашият Създател?

Защо ни е създал такива – несъвършени, жестоки, зли, себични и безмилостни?

Защо трябва да ходим на училище, вместо да играем на тревата, да лежим на слънчевата морава и да тичаме с разперени срещу вятъра ръце?

Защо трябва да строим къщи и сгради с толкова много етажи и да живеем в небето?

Защо трябва да ходим на работа?

Защо трябва да имаме деца след като можем да ги загубим?

За какво ни е да знаем наизуст „таблицата за уморение”? – /добър въпрос, Пипи!/

Защо лошите живеят добре, а добрите живеят лошо?

Защо хората са измислили любовта като не могат да обичат?

Защо? Защо? Защо?

Това е и филмът на Терънс Малик - Защо, клети човече, защо си жив и нещастен в тази красива планета?

Тези въпроси се носят във въздуха, в изумителната естетика на филма.

Няма отговори.

Може би оттам идва и раздразнението на всички, които са очаквали добре овкусено блюдо, сготвено, поднесено  и сдъвкано за зрителя по всичките му холивудски клишета.

Филмът е за хора, които предпочитат да се доверят на сетивата си, отколкото на умозрителни диалози и подредени картинки от стандартите за сюжет.

Мисля, че изкуството е онова нещо, което въздейства непосредствено на сетивата. Бърборенето не влиза в сметката за естетическото възприятие.

Защо нямаме един Терънс Малик и ние, българите?

Тъжно...

MELANCHOLIA

Мисли и чувства за филма „Меланхолия”

Филмът на Ларс Фон Триер, определено не е химн за човека. 
Нито Ода на радосттта от живота. 
Той е точно това, което казва че е – МЕЛАНХОЛИЯ. 
Онова състояние, което ни обзема, когато си дадем почивка от позитивната нагласа, която всички модерни гурута в един глас ни набиват в главите. 
Не можем да бъдем позитивни непрекъснато. 
Неестествено е. 
Нормално е понякога да бъдем тъжни, гневни, дистанцирани, нещастни, дори разплакани. 
Позитивното и негативното са в нас. И всяко едно постоянно преминава в другото. Като Ин и Ян. Като две сестри, различни и обичащи се в своята различност.  
Клер  с топлата усмивка, очарователно пресъздадена от Шарлот Гинзбург и Джъстин с ледения поглед и блестящата игра на Кирстен Дънст.

Картините, които се редуват една след друга са толкова експресивни - ту монохромни, ту искрящи от светлина и цветове, запомнящи се, засядащи в съзнанието. 
Музиката на Вагнер е необходимото и достатъчно условие за фон на филма. Действието, което изглежда мудно, възнаграждава с неочаквани, резки завои  в наглед предвидимия развой на събитията.

Кога можеш да си позволиш да бъдеш себе си, да пуснеш на свобода всички дяволи, заключени  с оковите на благоприличието и да си вземеш вана на собственото си сватбено тържество?

Кога си свободен да правиш каквото ти се иска, а не каквото трябва?

Кога можеш да кажеш на шефа си, че го презираш, защото е задник, веднага след като ти е предложил повишение?

Никой, уви, не е чак толкова свободен. 
Освен, пред прага на смъртта, пред абсолютния край на всичко на тази „жестока” планета. 
Когато нямаме нищо повече за губене, само тогава можем да бъдем истински свободни. 
Очевидно, това е проклятието да бъдеш човек. 
Клето същество, разпънато на кръст между „искам” и „трябва”. 

Предполагам, всеки пречупва през своя поглед посланията на филма и съпреживява меланхолията на Ларс Фон Триер по своему. 
Казват, че идеята на филма се е родила докато се е лекувал от депресия, а образът на Джъстин материализира негови лични преживявания и усещания.  
Лично на мен, филмът въздейства на всичките ми сетива, дори като мирис и вкус. Не се почувствах депресирана. 
Не изпитах дори меланхолия. 
Усещането беше по-скоро разтърсващо, завладяващо, вдъхновяващо.  
Емоционален трус от действието на вулкана „Изкуство”.

THE CHAIRMAN

Хуманист ли е Председателят? Как мислите?

В един от по-новите филми напоследък, на Големия шеф, дето постоянно ни гледа отгоре, му викаха Председателят. Нещо като СЕО, Управляващ  директор, само дето бордът, който ръководи е от един човек. Той е и Бордът и Управляващия. Председателят си има агенти, които обикновено по филмите сме виждали като ангели. Някои като обикновени хора. Някои с  криле, други,  без криле. Обикновено носят тъмни, добре ушити костюми. Виждали сме ги и като безмилостни агенти Смит, изпратени с мисията да унищожат всякакво неподчинение на Председателя. Тук долу, очевидно на най-ниското ниво на йерархията, а защо не и на еволюцията във Вселената, хората от Бюрото за Правилна Настройка на Хората, наричани още Ангели, или Агенти, слизат и се смесват с тълпата. Те изпълняват стриктно Неговите поръчки. На Председателя.

Да видим как Председателят се отнася към нас. Обича ли ни? Колко и как? Кои са му любимците? И за кои  не ме пука, ама никак даже.

Обича ли Председателят бедните?

Не откривам доказателства за такава любов. Бедните си остават бедни. Дори, някои да спечелят от лотарията, рядко, ама много рядко, накрая след като похарчат парите, пак си остават бедни. Грижи ли се Председателят за тяхната печалба? Праща ли им Агенти на съдбата, които да калибрират мозъците им, за да вземат правилните решения и да не профукат всичко? Никога! Никави агенти не се занимават с тях. Защо ли? Ами защото Председателят не се занимава със социално слаби индивиди. Той си има по-важни дела. Бедните да се оправят както могат.

Обича ли Председателят Болните?

Че кой обича болните, та и Председателя да ги обича? Откъде-накъде? Защо са се разболяли? Защо са позволили да станат слаби? Защо не са си пили витамините? Сами са си виновни. Защо да си губи времето Председателя да се занимава със скъпоструващи, безперспективни при това, операции по калибриране?  

„Не, категорично не можем да си позволим такива своеволия с бюджета. Въпросът е изчерпан.” – отсича Председателят ядосано.

Ами богатите? Обича ли Председателят, богатите?

И още как. Друго нещо са богатите хора. Знаят как да почитат Председателя. И най-важното, имат с какво да му засвидетелстват уважение. Харчат пари за нови църкви, разширяват стари, дават пари за благотворителност. Например, за ваксини на болните и бедните. Няма Председателят да се занимава с тях. Той е постоянно зает да обсъжда бюджета на операциите за спасяването на богатите.  Трябва да изправя фалирали банки на крака, да налива пари за нови и нови операции за калибриране на разбалансирани мозъци. Добре, че се грижи за богатите, та да има кой да се грижи за бедните и болните на Земята. И какво все се оплакват разни голтаци, че нямали храни и лекарства, нито питейна вода. Ами хуманитарните помощи? Ами базплатните лекарства? Ами милионите ваксини, които им се изпращат? Били им се разболявали децата от тях и умирали.

„Ей, ама неблагодарни хора, бе. – въздиша Председателят. Не стига, че не могат едни деца да нахранят, ами се и оплакват! Ще взема накрая да ги рестартирам. Докато чакам ваксините да ги довършат, ще дойде 20/12/2012 и мандатът ми ще свърши.”

Тъй рече Председателят и затвори очи. Той не обича да гледа надолу с отворени очи.