Goodness Is Everywhere

Не приемам извинения и причини за липсата на доброта в хората.
Смятам, че "повече от винаги" (казано блестящо по детски) имаме нужда от прояви на обикновена, топла, човешка, спонтанна, искрена ...
Доброта!

Какво е Доброта?
Ето един примерен списък:

* Да се усмихваш, дори когато ти е тъжно. Светът е жаден за усмивки. Страдания си имаме предостатъчно...

* Да нахраниш гладен човек. Да, човек, а не гълъб, котка, куче. Хората не могат да ловят мишки или да кълват зърна, разпилени на паважа. Нека се грижим първо за себеподобните и после за другите видове.

* Да изтриеш сълзите на разплакано дете. Децата плачат със сълзи, когато са истински разстроени. Пищенето, тръшкането и хленченето не се броят. Те са просто признаци на липсата на възпитание.

* Да не пестиш думи за похвала. Една добра дума на място дава криле. Лошата дума, убива всеки порив за живот.

* Отглеждай нещо с любов и внимание (растение, животно, човек...). Не очаквай благодарност, дори под формата на пост във Фейсбук за нищо, което си отгледал. За да е наистина добро, трябва да е просто ей така, от сърце, без очаквания за награда.

* Хвани непозната старица за ръката докато пресича ръмжащия с форсирани двигатели булевард. Възрастните хора също са били млади и силни някога. Не ги наричай "баба" и "дядо", както правят бездушни и невъзпитани хора или просто журналисти в евтини издания.

Добротата е навсякъде.
Стига да имаш очи и уши да я откриваш.
Постоянно.
Навсякъде.
Българите могат да бъдат добри хора.
Стига да дадат израз на най-доброто у себе си.
Да си спомним за топлата усмивка на баба и ароматът на нейната баница.

Направи нещо добро днес. 
Ей така.

Защото,

Светът е огледало, от което те гледа твоето собствено изображение. Хвърли към него тъжен поглед, и срещу теб ще погледне мрачно лице; но който се смее заедно с него или над него, той ще намери в него весел и сговорчив другар."

 William Makepeace Thackeray

Tech Museum In Bulgaria?

Someday, maybe …

“Музей” е дума, която е метафора за тишина, застиналост, неподвижност ...

С нея върви и думата “експонат”. Нещо, което е поставено зад стъклена преграда и обикновено съпроводено с писмени обяснения  за него.

Ако това са единствените ви асоциации на тема музей, значи сте безнадеждно изостанали. Някъде в миналото, даже в по-миналото столетие.

Музеите днес не са това, което си мислим за тях.

Определено.

Във времената, когато мобилността придоби значението на “свобода” във всяко отношение, логично, музеите се превръщат от място на самотно съзерцание на експонати в място на динамика и споделени преживявания.

Изпитах това усещане за първи път в Музея MAS | Museum aan de Stroom в Анверп, където:

“you’ll become acquainted with Antwerp in the world and with the world in Antwerp.”

В това уникално архитектурно пространство наистина можеш да обгърнеш с поглед не само Антверп, но и света извън неговите очертания. 

На изхода от всяка тематична зала те очаква изненада, провокация към твоята креативност. 

Любимата ми: 

маса с празни стъклени бутилки, празни бели листа и моливи. 

Написваш своето послание, навиваш листчето на фунийка, затваряш бутилката с гумена тапа и ...Твоето послание със сигурност стига до някой непознат/а. 

От друга маса си вземаш бутилка с нечие послание и отнасяш музея у дома.

Но! 

Днешният пост е посветен на Музея на иновациите | The Tech Museum Of Innovation. 

Къде се намира?

В Калифорния, Силициевата долина, разбира се.

Той е още едно доказателство, че Америка все още е мястото, където се задвижват големите идеи и креативността е като вирус, който безпрепятствено се предава по въздушен път.

Музеят изглежда идеалното място, на което да заведеш децата си през уикенда. 

Не само веднъж. 

Защото там могат да се почувстват изобретатели, иноватори.

Разгледайте.

И помечтайте...

И в България да има такъв музей, вместо поредният архитектурен кич с бездушното и нищо незначещо на български “МОЛ”.

 “Музей” звучи и се превежда еднакво на всички езици.

На почти всички, за да бъдем точни.

Be Yourself!

Календарът е едно от нещата, върху които нямаме власт.

Също, не можем да заповядваме на природата – кога да грее слънце, кога да вали сняг.

Повечето хора приемат тези сурови истини без капка съмнение в тяхната безусловност. И примирено изживяват дните си до последния залез без нито веднъж да се опълчат или да се разбунтуват срещу тази конвенция.

“Какво да се прави? Така е било, е, и така ще бъде.” – категорични са всички здравомислещи.

Точка.

И все пак.

Ами само ако си представим ...

Не, не съм се побъркала, не говоря за вечен живот или за начин да накараме снегът да завали ей сега, в тази минута.

Говоря за всички неща с, които се примиряваме   или приемаме за даденост;

За съзнанието, че имаме ограничени възможности;

За ленивите убеждения, че всичко е такова, каквото е, и които ни тласкат да живеем впили нокти в съмнителната сигурност на рутината.

Примирението със статуквото е вид смърт за всяка мечта и надежда.

Сдобива ли се Пепеляшка с всичко, което заслужава да има?

Кристални пантофки, каляска и принц?

И още как!

Защо успява?

Защото се измъква от пепелта и приема предизвикателството да бъде принцеса, макар и до полунощ. И ако нямаше дързостта и куража да си върне кристалните пантофки и да бъде принцеса за цял живот, тя щеше да си остане и да остарее като Пепеляшка.

Приказката на братя Грим е просто една сантиментална история за силата на нонконформизма.

За щастие, има една реална, невнушителна  част от нашия биологичен вид, която никога не се примирява и не се уморява да задава въпроси, да изследва, да се съмнява. В тази достойна извадка от нашето човечество присъстват учени, изобретатели, творци, борци за свобода и ентусиасти, които прелитат над делничното като Питър Пан, превръщайки най-скучното събрание в приключение от Невърленд.

Тук идва и моето новогодишно пожелание

Никога да не се страхуваме -

Да се съмняваме

Да задаваме въпроси

Да изследваме света

И най-важното -

Винаги да бъдем себе си.

Кой знае какво можем?

Ние. Само ние и никой друг.

Остава само да проверим докъде можем да стигнем, търсейки отговора.

Нека и през Новата Година не спираме да търсим и намираме себе си.

Да бъдем!

Calm Your Soul

За тревожността на душата

Размисли в края на годината, допълнени със стиховете на суфита  Руми

Каква година!

Тревожна, смутна.

Белязана... с предчувствие за заплаха от  приближаващия край на нещо познато, което не e било непременно хубаво, но уютно предвидимо.

В последните месеци имам усещане за хаос.

Сякаш изнервен играч на шах гневно е преобърнал дъската с наредените за партия фигури и всички недоумяват какво ще стане сега. Ще има ли нова партия шах, кои ще са играчите, ще се играе ли въобще шах някога?

Към личните ни драми и ежедневни тегоби добавихме нови тревоги за това накъде върви света. Тревогите станаха твърде много.

Стига толкова!

Вместо да чета тревожни репортажи избирам да чета поезия и вдъхновяващи книги, да слушам музика, да гледам филми.

“За този свят от прах защо се тревожиш?”

На този естетически пир, каня всеки, който изпитва моя глад за най-добрата храна за духа да споделим това преживяване.

Ето и първото блюдо, изящно сътворено от персийския поет  Джелаледдин Руми

Ти се тревожиш твърде много

О, душа,

тревожиш се твърде много.

Твърдиш,

че те зашеметявам.

За невинното главоболие тогава

защо се тревожиш?

Твърдиш, че съм твоето красиво лунно лице.

За циклите на луната

и отлитащите години

защо се тревожиш?

Твърдиш, че съм източникът на твоята страст,

аз те вълнувам.

За това, че Дяволът си играе с теб

защо се тревожиш?

О, душа,

тревожиш се твърде много.

Погледни се,

виж в какво се превърна.

Сега си поле от захарна тръстика,

защо ми показваш това сърдито лице?

Твърдиш, че те стоплям отвътре.

Защо е тогава тази хладна въздишка?

Ти изкачи покрива на Рая.

За този свят от прах защо се тревожиш?

О, душа,

тревожиш се твърде много.

В ръцете ти тежат

различни богатства.

За бедността

защо се тревожиш?

Ти си Йосиф,

прекрасен и силен,

непоколебим в своята вяра,

всички в Египет се опияниха

заради теб.

За онези, които са слепи за красотата ти

и глухи за твоите песни

защо се тревожиш?

О, душа,

тревожиш се твърде много.

Видя силните си страни.

Видя красотата си.

Видя златните си криле.

За всичко по-незначително

защо се тревожиш?

Ти си наистина

душата на душата, на душата.

Ти си сигурността,

подслонът за духа на възлюбените.

О, султанът на султаните,

за всеки друг цар

защо се тревожиш?

Бъди безмълвна като риба

и влез в това приятно море.

Сега си в дълбоки води,

за изгарящия пламък на живота

защо се тревожиш?

Превод от английски: Мария Попова

Източник: public-republic

New Week, New Inspiration!

Понеделник, 08.30 ч.

Градът е събуден с кафе, ръмжащи мотори и хора с понеделнишки изопнати лица.

Тичането в парка тъкмо е свършило. 

Любимото парче от iPoda e превъртяно няколко пъти.

Фрешът е изпит. 

Малко йога усмивки пред огледалото за настройка на съвършеното понеделнишко mojo. 

Остана ли нещо несвършено?

Май няма причина за отлагане на делничните задачи от дългия списък за седмицата.

Време е.

“За какво?” -  би попитал мечо Пух.

„Време е за шоу!” - би отговорил жабокът Кермит.

Тези двамата ги обичам по равно, много.

Тяхната философия като че ли идеално се вписва в моята понеделнишка нагласа.

А именно.

Да не приемаме твърде сериозно ... нищо, ама съвсем нищо. 

Разбрахте ли ме?

Не си струва. Нито сълзите, нито тревогите, нито безсънните нощи.

Всичко, което си струва, като че ли,

остава,

безспорен Лидер №1

НАШАТА УСМИВКА :)

„Ама нищо друго ли?” - пита някой понеделнишки  изнервен делови човек.

„Е, добре де. И да не забравим да поздравим Слънцето.” – добавям великодушно.

„Ами шефа? Да го поздравим ли?”

„Разбира се. С най-широката си усмивка!”

Jimi King от RadioTunes сякаш потвърждава моята понеделнишка философия с едно парче на Blank&Jones  с многозначителното име Feel The Sunshine ...

Захвърлените кални маратонки от сутрешния крос ме умоляват да ги измия. Добре, де ...

Честита Нова Седмица! 

на всички, понеделнишки разсънени с каквото трябва.