“A” like “Angel”

Хората на изкуството винаги са били загадка за мен. 

Магнетични, харизматични, понякога отровно демонични, космични... хора или извънземни същества? Не зная.

Обожавам техния поглед към живота – понякога слънчево жизнерадостен, друг път тъмночерен, напоен с драмата на нечовешката болка на човеците да преживеят поредния лош ден или пък с мъдростта на детето във всеки от нас, което превръща всеки ден в забавни приключения на чипонос нещотърсач на ... щастие.

Тази емоционална прелюдия е вдъхновена от второто име в моята секция за забележителни българи. Днес ми се иска да представя на милите ми читатели, Ангелина Цветкова, така както я видях или по-скоро, както тя ми се представи преди една година с нейния болезнен за нея случай за разрешаване, камъчето в нейните обувки, с които стъпва по земята като един вдъхновен от Живота, Творец ...

Първо, тя е прекрасна българка, която смайва с непринудена и естествена красота. Още от вратата виждаш, че влиза Художник и се притесняваш с какви очи ще те погледне ...

Второ, начинът, по който говори, издава вълнението, болката, която й причинява проблема, който й пречи да продължи да извайва своя вълшебен свят от метал, фантазии, сънища, мечти, надежди, всичко това оплетено в пленителни дантели-бижута.

Трето, оставам без дъх, когато разглеждам нейното изкуство, показано на света в хармония със задължителната поезия, която го е родила.

Дами и Господа, представям на Вашето внимание не художника, а поета, създал тези вълнуващи произведения 

Some day he'll come along,
The man I love
And he'll be big and strong,
The man I love
And when he comes my way
I'll do my best to make him stay.

Колко хубаво, е че все още съм на буквата „А”.

Колко ли още забележителни българи ще срещна и представя тук?

Да видим.

И накрая, задължителния музикален фон, благодарение на YouTube пардон ... Google

Enjoy ...

NOTABLE BULGARIANS

Антоанета

Вълнувам се, защото с този постинг слагам началото на нова поредица, посветена на забележителни българи. Името дойде само

БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРИ

В шумния, разноцветен кошер от хора, които основно произвеждат шум и суматоха около своите персони, хора като тези, за които искам да пиша се отличават със своята вглъбеност. И като че ли онова, на което най-силно държат е да ги оставят на мира, да не ги изтръгват от техния изумителен свят, създаден парче по парче от креативната енергия на умовете и душите им. 

Първият портрет от моята виртуална галерия със забележителни съвременници е на Антоанета Гълъбова. Надявам се, че ще прости моята суета – да разкажа за нея и нейните картини.   
Необичайно големи са нейните платна, монументални, разгънати в ателието й като платна за ветроход. Малка и крехка, Тони лесно може да бъде изгубена от поглед сред тези десетки метри плат, опънат в дървени рамки, чакащи да бъдат оживени с образи, излетели от сънищата и делниците на художника.  

Това, което ме порази, когато видях за първи път картините на Тони е мащабът, размера на платната. От крехка и фина жена като нея човек би очаквал да види изкусни пейзажи, акварели и дори миниатюри. О, не, не бива да се оставяме ума да ни води в духовните ни лабиринти, защото действителността не може да се предвиди.

Тук говорим за истинска живопис, за картини с масло, нарисувани сякаш на един дъх /това изобщо не е така, честна дума – създават се бавно и търпеливо, ден след ден/.
Няма да напиша нищо повече за картините на Тони. Те трябва да се видят. Точно сега, това е възможно и достъпно за всеки: изложба 

Вълшебният свят на творците винаги ме е изумявал с начина, по който игнорира ежедневието и всичко онова, което ни убива. 
Това е и причината да гледам на тези хора като на живи светци, посветили себе си на своята кауза, която винаги е по-голяма от делничното, материално битие на който и да е корпоративен служител или друг някакъв винт от огромните машини, които с грохот преобръщат красивата ни планета, опитвайки се да я превърнат в планетарна корпорация.

Какво пък, примирили сме с технологиите навсякъде около нас. 
Понесохме ги дори като изкуство, изложено в хангари, гаражи и работилници, наречечени тенденциозно „Галерии за модерно изкуство”. Насред цялото това технологично безумие, тук-там се намират острови, в които блажено можем да се потопим и да открием нещата, които сме свикнали да чувстваме и наричаме „изкуство” – живописни платна, изпълнени с традиционния арсенал на художника от времето на Леонардо и Микеланджело – четки и бои. 

Островът на Тони е място, където намирам утеха, че светът още го има и технологиите не са затрили красотата на планетата и на човешката душа.