The Anatomy of Writer’s Courage

За да се направи прерия са достатъчни пчела и детелина. 

Така поне мисли Емили Дикинсън.

А какво е нужно, за да се направи писател?

Ако се съгласим с християните, които твърдят, че Бог сътворил първия човек от кал и после му вдъхнал Душа, приемаме, че изходните съставки са пръст и душа. 

Какво друго е нужно да се омеси в това тесто?

Първата допълнителна съставка е ясна – талант.

Каквото и да означава тази дума.

Латинската дума talentum има старогръцки произход и означава антична мярка за тегло.

Приемаме, че притежателят на талант, притежава нещо, което има висока стойност, измеримост.

Не ми се мисли кой и как го мери този талант, но такава е картината.

По-важното е, че за таланта сме единодушни.

Следващите съставки могат да породят спорове, затова ще ги изброя без да им отделям специално внимание.

Чувствителност, постоянство, трудолюбие, любов към думите и езика, графомански наклонности, егоизъм, самовлюбеност, алчност, ... малко се поувлякох, последните две не звучат много добре.

Приемаме, че тези след графоманията не са общовалидни и могат да се приписват само на отделни представители на вида.

Има едно качество, което несъмнено притежават всички велики писатели.

Краткото му име би било смелост, но по-вярно е да се нарече

творчески кураж.

Тези две думи са моята резделителна линия в творчеството, не само на писателите, но изобщо на творците.

Примерите, които смятам да изброя са може би най-известните прояви на писателски кураж.

Марк Твен и неговата книга "Приключенията на Хъкълбери Фин“

Книгата на Марк Твен е била забранявана на много места още от момента на публикуването си през 1885 г. Историята на чернокожия Джим, които бяга по Мисисипи от тежкия си живот в робство, е смятана за неприлична заради многото жаргонни изрази. С течението на времето фокусът на цензурата се изместил към присъствието на думата "негър" в романа. Дори приброили точно колко пъти я е използвал Твен – над 200.

Джеймс Джойс и романът му "Ulysses".

Забранен във Великобритания до 1930г. Временна забрана е наложена и в САЩ (до 1933г.) заради сексуално съдържание. Австралия – забрана от 1929 to 1937г., а по-късно ограничен за хора под 18г. в периода от 1941 to 1953г..

Салман Рушди и неговите „Сатанински строфи” (The Satanic Verses)

Романът е забранен заради обвинения в обида към исляма в следните страни: Бангладеш, Египет, Индия, Иран, Кения, Кувейт, Либерия, Малайзия, Папуа Нова Гвинея, Пакистан, Сенегал, Шриланка, Сингапур, Танзания и Тайланд.

Александър Солженицин и „Един ден от живота на Иван Денисович”.

Книгата е издадена през 1962г. и забранена в бившия СССР заради описаната в нея жестока действителност в съветските лагери за принудителен труд.

Джордж Оруел и романът му „1984”.

Издаден в 1949г. Забранен в СССР през 1950г. по времето на Сталин заради съмнения, че сатирата е вдъхновена от неговото тоталитарно управление. През 1990г. забраната е отменена и книгата е легализирана в съвременна Русия.

Гюстав Флобер, романът „Мадам Бовари” (1856)

Флобер е преследван заради романа и обвинен в „обида към съвременния морал.”

Луис Карол, „Приключенията на Алиса в страната на чудесата” (1865)

Книгата е забранена в Китай през 1931г. заради придаването на човешки характеристики на животни, които говорят и се държат като хората. Цензурата е наложена основно заради опасения, че децата могат да бъдат заблудени от книгата и да третират животните на същото ниво като хората.

Списъкът може да бъде продължен с още много имена на творци, не само писатели, но и художници, режисьори, фотографи и т.н.

Пишейки последното изречение си задавам въпроса:

Колко съвременни творци могат да ни вдъхновят днес със смелостта на своите идеи?

Blue and Blues

Blue: Синьо, цветът на мечтите и разстоянията до тях

Blues: Музиката на тъгата и несподелените блянове

Невинаги е лесно да опишеш с какво те завладява една картина.
Дали с настроението, което създава?

Дали с колорита си?

Или с темата?

Или с образите?

Все едно.

Мога да разбера болезнената обсесия на колекционерите на изкуство.

Защото ...

“С всяка една рисунка светът се преоткрива и се ражда отново. Всяка творба е изобретение, защото е нова и неповторима. Рисуването е и връзка с отвъдното, освен с реалния живот. То е усамотение, в което художникът хваща късове от живота, за да ги комбинира”

цитат Интернет | неизвестен автор , художник

И понеже малкото читатели на този блог, скътан в дебрите на мрежата, 

четат написаното тук анонимно, /защо ли?/,

не вярвам някой да се осмели да сподели с мен и със света коя е любимата му картина и защо.

Няма значение.

Holy Week

Страстната седмица започва със... Сняг 

Наследството на Март от хладни погледи, смразяващи усмивки, прокраднали се за миг над пелената от облаци и въобще всичко онова, което само жените умеят – коварство и любов, за една нощ премина във владението на Април.

Козунаците ще се замесват тази година за сгряване, а жаждата за слънчево зелено и червено като кръвта на Спасителя ще се пренесе в страстта ни към оцветяване на белите яйца ...

Това е положението.

Страстната седмица започва с обилно количество сняг по пътищата и дърветата.

И вместо да се прехласвам по нежната пролетна зеленина и да разсъждавам на тема великодушие и спасение Soul and Spirit или за алхимията на щастието How Deep Is Your Faith?, тази година просто трябва да изчистя снега от предното стъкло. И от задното. И от страничните огледала на изумения ми изпод снега автомобил.

Защото, ... както знаем от опит, без яснота и концепция сме заникъде.

Новата, страстната седмица започва с ледените ласки на Април, който, уви, не може да се освободи от смразяващата любов на Зимата към всички нас, клети заложници на всесилната Природа.

Къде си Спасителю, да ни спасиш от фаталното привличане на Зимата?

March

Март се изнизва с хладно злорадство.

Очаквахме слънце, по-малко топли дрехи, повече зеленина. Да, ама не.

Първо започна с обилния сняг. После премина към ледени ветрове и почти нулеви шансове за слънцето.Върнахме ботушите в daily clothes set, извадихме дори шала и ръкавиците след зимните директиви на Март.

Защо така, Март?

Защо тази година си толкова ледено застрашителен, не дори хладен към нас?

С какво те огорчихме?

Март ми отговаря под формата на студен дъжд в мрачното неделно утро, отчайващо сиво и депресиращо, или както би казал Чандлър - небето прилича на мръсен парцал за под, от който се стича вода.

Вероятно си има причини за това. 

Великодушието ми към Март е безгранично.

Да видим.

Първо. През март съм се родила на една и съща дата, слава Богу не в същата година, с любимия ми Маркес. Обещавам, някой ден да публикувам неизпратеното ми писмо до senior Marquez, написано с едничката мисъл да го ободри в тежките дни, когато вече не можеше дори да пише.

Нататък. През март се роди Филип. Колко беше топъл и слънчев този март! Разхождахме се в парка по жилетки.

През март се омъжих ... миналия век. Отидохме пеша от гражданското на Леге до Шератон без дори да се наметна. Само по тънката булчинска рокля, червените ми сватбени обувки и вълнението на свободната ми душа на тема – с колко процента намалява свободата ми от днес нататък. Като се замисля днес, век по-късно ... с николко.  За щастие, запазих самоопределеността  си на една щастлива мъничка частичка във Вселената.

През март, какво още?

Ами стига толкова.

Знам, че лошотията на Март тази година няма нищо общо с мен.

Защото, нито съм го обидила, нито съм обидила когото и да е.

Не съм му дори сърдита. Обичам и студеното му, мокро и мрачно лице.

Просто защото любовта не се интересува от външния вид на нещата, а само от скрития смисъл в езика на тялото. Нали така?

New Week, New Inspiration!

Понеделник, 08.30 ч.

Градът е събуден с кафе, ръмжащи мотори и хора с понеделнишки изопнати лица.

Тичането в парка тъкмо е свършило. 

Любимото парче от iPoda e превъртяно няколко пъти.

Фрешът е изпит. 

Малко йога усмивки пред огледалото за настройка на съвършеното понеделнишко mojo. 

Остана ли нещо несвършено?

Май няма причина за отлагане на делничните задачи от дългия списък за седмицата.

Време е.

“За какво?” -  би попитал мечо Пух.

„Време е за шоу!” - би отговорил жабокът Кермит.

Тези двамата ги обичам по равно, много.

Тяхната философия като че ли идеално се вписва в моята понеделнишка нагласа.

А именно.

Да не приемаме твърде сериозно ... нищо, ама съвсем нищо. 

Разбрахте ли ме?

Не си струва. Нито сълзите, нито тревогите, нито безсънните нощи.

Всичко, което си струва, като че ли,

остава,

безспорен Лидер №1

НАШАТА УСМИВКА :)

„Ама нищо друго ли?” - пита някой понеделнишки  изнервен делови човек.

„Е, добре де. И да не забравим да поздравим Слънцето.” – добавям великодушно.

„Ами шефа? Да го поздравим ли?”

„Разбира се. С най-широката си усмивка!”

Jimi King от RadioTunes сякаш потвърждава моята понеделнишка философия с едно парче на Blank&Jones  с многозначителното име Feel The Sunshine ...

Захвърлените кални маратонки от сутрешния крос ме умоляват да ги измия. Добре, де ...

Честита Нова Седмица! 

на всички, понеделнишки разсънени с каквото трябва.

 

8 March And Frozen Snowdrops

Днес, традиционно в медии и форуми ще потекат вчесани и невчесани мисли за смисъла и съдържанието на 8 март.  

Да бъде или да не бъде? 

Феминистките ще го заклеймяват като отживелица от миналото, несъвместима с философията на модерната жена.

Жените, които нямат нищо против да бъдат изненадани с цветя и внимание, ще воюват за празника с достатъчно аргументи.

Мнозина от спорещите ще запазят в тайна най-сериозните мотиви в тезите си. Много от причините за игнорирането на датата като повод за празнуване са наистина тъжни – самота, драматични раздели, лоши отношения в семейството, липса на добро възпитание в традиционни ценности като уважение към жените, неподходяща среда, хейтърски нагласи и т.н. 

Какво мисля по въпроса? 

Крайностите в мненията изопват до скъсване нишката от аргументи в една теза и дори и смислени сами по себе си, в крайна сметка накъсват и раздробяват смисъла в нещата, които отстояваме.

Не виждам нищо ретрогардно в отбелязването на 8-ми март. Просто, още един приятен повод за внимание към женствеността, майчинството, комплимент към усилията на жените да бъдат желани, силни, любими и обичани.

Няма драма и ако някой е пропуснал датата и не е доставил на всяка цена задължителния за деня букет. Чувствата не се измерват само с еднократни жестове. Клишетата винаги ме изнервят, защото са предварително зададени програми, които се задействат автоматично при заложеното в тях условие. Любовта и вниманието  на хората около нас, изразено с повод или без повод, е най-големият празник на чувствата. Всеки мил жест е като топъл слънчев лъч. Нима се замисляме дали слънцето ни огрява с определен повод?

Нека ви разкажа една истинска история за 8-ми март, с която неизменно ще асоциирам тази дата. В нея няма кошници с букети, нито милиони рози, нито каквато и да е следа от разточителство и показност на чувства. Тъкмо обратното.

Денят беше 8-март, преди доста години. Бях на гости на моя приятелка съученичка, която живееше с майка си и малката си сестричка. Живееха скромно, почти бедно, но силно привързани една към друга в малкото им сплотено женско царство. Докато ние обсъждахме училищни проблеми и гаджета, малката сестричка се прибра. И понеже денят беше мразовит и студен (досущ като днешния), с влизането й в топлата стая, сякаш влезе зимата. Още преди да свали палтото си малката тържествено подаде на сестра си букетче кокичета. Тогава видяхме, че ръцете й бяха премръзнали, тъмно червени, грапави и подути от студа. Приятелката ми веднага скочи и се зае да стопли ръцете на сестричката си. Разтриваше ги, държеше ги в шепите си и ги сгряваше с дъха си. Когато детето се постопли, разбрахме, че ръцете му са се разранили, докато е ровила в замръзналия сняг да откъсне няколко кокичета за букет на майка им по случай 8 март.

„Защо не си сложила ръкавици да не ти премръзнат ръцете?” – с нежен укор в тона, попита приятелката ми.

Сестричката й се усмихна, бузките й бяха все още виненочервени от студа навън, но погледът й изразяваше цялото щастие на света, когато отговори на въпроса за ръкавиците:

„Защо? Защото ми пречеха да копая в снега. Знаеш ли колко е замръзнал? Ръкавиците щяха да смачкат кокичетата. Ама виж колко много намерих под снега?  Бързо! Трябва да ги потопим в студена вода, за да ги запазим докато мама се прибере от работа.”

Тази картина се е запечатала дълбоко в съзнанието ми – вкочанените от студ ръце на малкото момиче, топлия дъх, с който по-голямата му сестра сгрява зачервените ръчички, полуживите, изровени изпод снега кокичета, приготвени за подарък на мама.

Красота ...