Sinead O'Connor and Her Blood Written Letter

Кървавото писмо на О’Конър

Ако още не сте прочели тъжното писмо  на Ш.О’Конър до Майли Сайръс, непременно го прочетете,тук

Това не е просто писмен съвет на възрастен ментор към изгряваща звезда с осветяване на мръсните, тъмни ъгли в лъскавите офиси на шоубизнеса. 

Писмото е кърваво сурова, болезнена изповед на една звезда, творец, горда ирландка, майка, нечия съпруга, бивша любовница, настояща пациентка на психо-докторите или просто една талантлива жена, прегазена от машината на музикалния шоубизнес.

Музиката е на изчезване, нали знаете? Онази, написана с болката и кръвта на твореца. 

Вместо нея днес може:

да си купим „парчето” на тази или онази „рок дива”,

да погледаме пърформанса на Мадона с всичките му светлинни, зрителни и звукови ефекти, забравяйки за музиката и за насладата от слушането на музика докато гледаме енергичните подскоци и премятания на тези позастарели пеещи амазонки,

да си купим нещо от тезгяха с бизнес оферти на Джей Зи и неговата неуморима съпруга – я тениска с лика на Бионсе в стил Анди Уорхол, я някое и друго парче от каталога му в  iTunes ...  

Има ли Музика в Музикалния Бизнес? 

Няма. Има музикален бизнес.

"Музикалната индустрия не дава пет пари за теб, нито за когото и да било от нас, музикантите. Ще те накарат да проституираш заради тях и ще го замаскират умно, че това е нещото, което ТИ искаш. Най-накрая ще свършиш в някоя рехабилитационна клиника, докато те събират слънчев тен на някоя яхта на Антигуа, която са купили от това, че продават твоето тяло, а ти ще се почувстваш много самотна."

Може би всички бъдещи звезди трябва да се замислят къде принадлежат – 
на музиката или на музикалния бизнес.
Що се отнася до Майли Сайръс, тя прие писмото по свой, детински начин.

Ето така

Ще следим с интерес развитието на нейната кариера.

    

Да си припомним нещо за музиката ... за хита на Шиниъд "Nothing Compares to you", клипът е гледан от почти 60 млн. в YouTube

  

 

 

NOTABLE BULGARIANS

Антоанета

Вълнувам се, защото с този постинг слагам началото на нова поредица, посветена на забележителни българи. Името дойде само

БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРИ

В шумния, разноцветен кошер от хора, които основно произвеждат шум и суматоха около своите персони, хора като тези, за които искам да пиша се отличават със своята вглъбеност. И като че ли онова, на което най-силно държат е да ги оставят на мира, да не ги изтръгват от техния изумителен свят, създаден парче по парче от креативната енергия на умовете и душите им. 

Първият портрет от моята виртуална галерия със забележителни съвременници е на Антоанета Гълъбова. Надявам се, че ще прости моята суета – да разкажа за нея и нейните картини.   
Необичайно големи са нейните платна, монументални, разгънати в ателието й като платна за ветроход. Малка и крехка, Тони лесно може да бъде изгубена от поглед сред тези десетки метри плат, опънат в дървени рамки, чакащи да бъдат оживени с образи, излетели от сънищата и делниците на художника.  

Това, което ме порази, когато видях за първи път картините на Тони е мащабът, размера на платната. От крехка и фина жена като нея човек би очаквал да види изкусни пейзажи, акварели и дори миниатюри. О, не, не бива да се оставяме ума да ни води в духовните ни лабиринти, защото действителността не може да се предвиди.

Тук говорим за истинска живопис, за картини с масло, нарисувани сякаш на един дъх /това изобщо не е така, честна дума – създават се бавно и търпеливо, ден след ден/.
Няма да напиша нищо повече за картините на Тони. Те трябва да се видят. Точно сега, това е възможно и достъпно за всеки: изложба 

Вълшебният свят на творците винаги ме е изумявал с начина, по който игнорира ежедневието и всичко онова, което ни убива. 
Това е и причината да гледам на тези хора като на живи светци, посветили себе си на своята кауза, която винаги е по-голяма от делничното, материално битие на който и да е корпоративен служител или друг някакъв винт от огромните машини, които с грохот преобръщат красивата ни планета, опитвайки се да я превърнат в планетарна корпорация.

Какво пък, примирили сме с технологиите навсякъде около нас. 
Понесохме ги дори като изкуство, изложено в хангари, гаражи и работилници, наречечени тенденциозно „Галерии за модерно изкуство”. Насред цялото това технологично безумие, тук-там се намират острови, в които блажено можем да се потопим и да открием нещата, които сме свикнали да чувстваме и наричаме „изкуство” – живописни платна, изпълнени с традиционния арсенал на художника от времето на Леонардо и Микеланджело – четки и бои. 

Островът на Тони е място, където намирам утеха, че светът още го има и технологиите не са затрили красотата на планетата и на човешката душа.  

Summertime Gone

Довиждане, Лято!

Любимо, слънчево, синьо-зелено, многоцветно, дъхаво, безгрижно, никога достатъчно...

Радост за всички сетива, това е лятото за мен. 

Какво идва след  лятото? 

Тъгата по лятото.

С първия есенен дъжд, с хладните тръпки на вятъра, с падналите тук-там листа под дърветата, с мириса на запалени треви, с по-дебеличката жилетка, с топъл  чай и супа посрещаме есента.

С няколко снимки - късчета слънце, море и лазурно небе, изпращам обичното лято.

 

Чай край морето, не е лоша идея ...

 

Докато всички спят, обичам да снимам с първите слънчеви лъчи.

 

"I love Sarti", too.

 

Каменен зид и саксия,  средиземноморски уют.

 

Най-вкусно винаги е хапването навън, нали?

Каквото и да напиша оттук-нататък ще бъде излишно.

Да оставим въображението ни да нарисува картини от мечтите за следващото лято.