SO SIMPLY

Животът в една фраза

Възприятията ми са уморени. Претоварени от образи. Многост. Преизказаност. 

Липсва ми простотата на един единствен символ.

Започнах да търся. Огледах се и видях в градинката ...

Маргаритка. 

 Прибрах се. Направих си чай.  От жълтата чаша се издигна струйка пара.

 Докато изстине се зарових в библиотеката. Извадих книга с хайку. И намерих.

 Ето това

                                                Птица запя.

                                                На земята падна

                                                Червена ягода.

                                                           ***

 Една фраза. Звук, движение и цвят. Живот.

BACK TO BLACK

Amy Winehouse  замина завинаги в чернотата, за която пееше. 

Черното, определено,  беше нейния цвят. 
Присъства в текстовете на песните й. 
В тежкия грим, подчертаващ очите й  с  дебели линии туш, нанесени сякаш от самия Матис.  
В катранения блясък  на косата й, събрана в готическа приумица. 

Не бихме могли да забравим този тежък поглед.
Нито прическата-запазена марка. 
Нито изрисуваното крехко тяло на  булимичка, изтощено до смърт. 

В нея имаше нещо извънземно. 
В таланта й, нечовешки огромен. 
В гласа й, с който можеше да прави каквото си поиска. Дълбок и чувствен, дрезгав и плътен, закачлив, яростен, тъжен, изненадващ - звучащ ту като на травестит, ту като на хлапе, което се разпява игриво.

Хората от тълпата, която зяпа чудото на смъртта, зяпа и коментира животът и смъртта на другите, хора,  безименни и  незнайни, просто  лица от тълпата,  подхвърлят бележки под линия за нея. 
Някои казват „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!”

Е, добре умници, вие си стойте мирно, но Ейми явно искаше да види това чудо. 
И затова не седеше мирно и тихо.  
Определено, целта на съществуването й не беше да се храни редовно. Нито здравословно. 
Мисля, че храненето изобщо не влизаше  в приоритетите й. 
Измамният уют на топлата храна три пъти дневно, на сигурната работа от 9 до 5, на прибрания в шкафа нотариален акт за апаратаментчето, завещано от мама и тати не правят голяма музика. 

Изкуството си има цена. Също и съвършенството.  
По този път няма обещания и сигурност.  
Има много сутрини с тежък махмурлук. 
Има кураж за  изследване на нови пътеки, включително дъното на собственото падение. 
Има  и смелост да понесеш  кръвожадното любопитство  на тълпата, тъпите  напътствия на персонала в рехабилитационните клиники, стръвните набези на папараците.

Другото е маркетингов продукт.  
Захаросани песнички, изпяти от недоразвити момиченца с близалки и къси полички,  събрани с кастинг или sms-и.  
Лигаво хленчене на разни изкопани от задния двор разгащени отворковци с мания за кадилаци, диаманти и венециански мазилки. 
Акробатично поднесени песни, гарнирани с всевъзможни пера, балони, фусти, скоч, та дори с късове сурово месо. Какво общо има това с музиката?  Ами, нищо. Поредица от ноти, създадени преднамерено в постни откъм идеи глави и тела, хранени редовно с крехки бифтеци.

Дали е знаела Ейми за  залозите в Интернет за датата на нейната смърт? И какво от това?

Нейната музика остава. 
Ейми остава. 
Черното така и не победи. 
Победи музиката. 
Не се сещам за друг, по-убедителен начин да се победи смъртта.

FLYING THOUTHS

Защо хората не могат да летят? Защо, наистина? Защото нямат криле или нямат криле, защото не могат да летят...

Обичам да наблюдавам птиците докато летят.

Врабчето например, подскача. Скок-подскок. Клъвне трошичка тук. Подскок. Клъвне паднала на земята черешка, там. И пак, подскок. После, вдигайки всичкия прахоляк под себе си и пърхайки с крилца литва нагоре.  И хоп, вече е на дървото. Полетът му е лек, игрив и незначителен като размера на крилата му. Затова му викаме „птиченце”. Почти като пиленце.

Лястовичката се извива красиво във въздуха. Малка, елегантна с черно-бялото си костюмче, излязло сякаш от ателието на Армани, тя се издига решително и прави огромни дъги. Също и страхотни лупинги, надолу и нагоре. Нужни са й доста усилия за тези въздушни танци.  Прави толкова много махове с крилата си, с такава честота, че не мога да ги уловя всички с поглед. Очарователна е малката лястовичка, но полетът й прилича малко на изнервено наваксване на график. 

Щъркелът винаги ме запленява с летенето си. Със събрани крака като колесник на излитащ Boeing, той се издига и носи в небето досущ като безмоторен самолет. Лети дълго, не личи да е уморен, въпреки че вече четвърт час облита хоризонта пред погледа ми без да спира. Разперил огромните си криле, той се оставя напълно на прегръдката на въздушните течения. А те пък го подхващат и понасят в съвършения валс на две неща, създадени за близост. Вратът ме заболява да гледам нагоре, но истината е, че не мога да сваля очи от тези разперени крила, които се носят с божествена лекота в коприненото небе, високо над зелените поля, високо над човешките ни тегоби.

Човекът не може да лети. Той е тежък. Мислите му са като камъни в джобовете, най-много да потъне с тях. За летене и дума да не става. Не може дори да се отлепи от земята, защото е забил пети в нея. Вкопчил се е в нея с всичките си крайници, втренчил поглед в нейните блага. Впил е ноктите си в плътта на земята и въобще не поглежда нагоре.  Въздухът не му е интересен, защото е празен. В него няма нищо друго освен летящи птици.

Птици, леки и свободни от грижи и планове. Птици, лишени от притежания. Птици, без капчица мисъл. Просто летящи Божии създания.

Definition Of A Horse

Във Викторианска Англия конят е бил толкова важен за хората, колкото мобилният телефон днес.

„Дай ми определение за кон.” Сиси Джюп изпадна в най-голяма тревога от този въпрос.

„Ученичката номер двадесет неспособна да даде дефиниция на кон!” – каза господин Градграйнд за назидание на всички останали малчугани. – „Момиче номер двадесет не разполага с никакви факти за едно от най-обикновените животни! Някое момче да даде определение на кон. Бицър, ти!”

Четвъртият пръст, шавайки насам-натам, изведнъж се спря на Бицър, може би защото по случайност седеше в същия слънчев лъч, който нахлувайки през един от прозорците без завеси на силно варосаната стая, осветяваше Сиси...

„Бицър, - каза Томас Градграйн. Какво е твоето определение на кон?”

„Четириног. Тревопасен. Четиридесет зъба, именно двадесет и четири кътника, четири предни зъба и дванадесет резци. Сменя косъма си през пролетта, сменя и копитата си в блатисти местности. Копита – твърди, но се нуждаят от подковаване. Възрастта се познава по белези в устата.”

Това (и още много ) каза Бицър.

„Сега момиче номер двадесет, каза господин Градграйнд, вече знаеш какво е кон”.

Тежки времена, 1854

/Из „Хапливите прозрения на Чарлз Дикенс”, А&Т Publishing , 2005/

Спомням си, че в училище, а по-късно и в Университета, непрекъснато ни караха да учим дефиниции.

Два века след Дикенс, дефинициите са  все същите основни тухли, от които се гради образованието. Някога определенията за нещата и явленията ми се струваха напълно безполезни, да не кажа досадни. „Защо трябва да запаметявам думи, подредени в нечия чужда глава?” „Ами ако този някой греши, ами ако неговите определения са грешни?” – не мирясвах с въпросите в главата ми. И вместо да зазубрям дефиниции за това и онова, предпочитах да запаметявам текстовете на песни, които докосваха младото ми сърце.

Върнах се към дефинициите, откривайки тяхната магическа тайна, години по-късно.

Поводът? Ще го нарека препълване на „килера”, наричан още хардидска на нашето тяло. Да, точно така, главата ми така се претъпка със знания, истории, факти и прочее полезни и купища безполезни неща, че изпитах мъчителна нужда да изхвърля всичко непотребно. Също както натискаме бутона delete и край!

Започнах да не слушам досадните повторения на едни и същи въпроси, зададени от хора, които могат само да питат, но не и да слушат.

И по-лоши неща започнах да правя. Например,  да довършвам изреченията на хората, които са твърде далеч от точката, та дори и от запетаята.

Практикувам и други техники. Например, слагам си слушалки докато стоя и чакам някъде вместо да слушам празното дърдорене за това какво казала съседката на снаха си и зълвата на не знам кой си за не знам какво си /прости ми Господи, така и не научих какво означава тази ужасно грозна дума „зълва”, може би нещо като зъл роднина?/ Да, слушам музика. Изпитах и друго. Потребност от простота в разбирането си за нещата. Две, три думи и край, разбрал си най-важното. Ето така преоткрих дефинициите. По-точно казано, кратките определения за нещата.

Ще се опитам да дам дефиниция на мобилен телефон.

Безжичен. Лек. Джобен. Мелодичен.

Позволява: джобът ти да свири мелодии и да блещука с мигаща светлина; да те намират навсякъде; да пращаш и да ти пращат снимки и кратки писма.

Това е. Забавно е да даваш дефиниции на нещата.

THE CHAIRMAN

Хуманист ли е Председателят? Как мислите?

В един от по-новите филми напоследък, на Големия шеф, дето постоянно ни гледа отгоре, му викаха Председателят. Нещо като СЕО, Управляващ  директор, само дето бордът, който ръководи е от един човек. Той е и Бордът и Управляващия. Председателят си има агенти, които обикновено по филмите сме виждали като ангели. Някои като обикновени хора. Някои с  криле, други,  без криле. Обикновено носят тъмни, добре ушити костюми. Виждали сме ги и като безмилостни агенти Смит, изпратени с мисията да унищожат всякакво неподчинение на Председателя. Тук долу, очевидно на най-ниското ниво на йерархията, а защо не и на еволюцията във Вселената, хората от Бюрото за Правилна Настройка на Хората, наричани още Ангели, или Агенти, слизат и се смесват с тълпата. Те изпълняват стриктно Неговите поръчки. На Председателя.

Да видим как Председателят се отнася към нас. Обича ли ни? Колко и как? Кои са му любимците? И за кои  не ме пука, ама никак даже.

Обича ли Председателят бедните?

Не откривам доказателства за такава любов. Бедните си остават бедни. Дори, някои да спечелят от лотарията, рядко, ама много рядко, накрая след като похарчат парите, пак си остават бедни. Грижи ли се Председателят за тяхната печалба? Праща ли им Агенти на съдбата, които да калибрират мозъците им, за да вземат правилните решения и да не профукат всичко? Никога! Никави агенти не се занимават с тях. Защо ли? Ами защото Председателят не се занимава със социално слаби индивиди. Той си има по-важни дела. Бедните да се оправят както могат.

Обича ли Председателят Болните?

Че кой обича болните, та и Председателя да ги обича? Откъде-накъде? Защо са се разболяли? Защо са позволили да станат слаби? Защо не са си пили витамините? Сами са си виновни. Защо да си губи времето Председателя да се занимава със скъпоструващи, безперспективни при това, операции по калибриране?  

„Не, категорично не можем да си позволим такива своеволия с бюджета. Въпросът е изчерпан.” – отсича Председателят ядосано.

Ами богатите? Обича ли Председателят, богатите?

И още как. Друго нещо са богатите хора. Знаят как да почитат Председателя. И най-важното, имат с какво да му засвидетелстват уважение. Харчат пари за нови църкви, разширяват стари, дават пари за благотворителност. Например, за ваксини на болните и бедните. Няма Председателят да се занимава с тях. Той е постоянно зает да обсъжда бюджета на операциите за спасяването на богатите.  Трябва да изправя фалирали банки на крака, да налива пари за нови и нови операции за калибриране на разбалансирани мозъци. Добре, че се грижи за богатите, та да има кой да се грижи за бедните и болните на Земята. И какво все се оплакват разни голтаци, че нямали храни и лекарства, нито питейна вода. Ами хуманитарните помощи? Ами базплатните лекарства? Ами милионите ваксини, които им се изпращат? Били им се разболявали децата от тях и умирали.

„Ей, ама неблагодарни хора, бе. – въздиша Председателят. Не стига, че не могат едни деца да нахранят, ами се и оплакват! Ще взема накрая да ги рестартирам. Докато чакам ваксините да ги довършат, ще дойде 20/12/2012 и мандатът ми ще свърши.”

Тъй рече Председателят и затвори очи. Той не обича да гледа надолу с отворени очи.

The Truth is Out There ...

Истината е някъде там...

Къде точно? 
Не и в серия на Досиетата Х. 
За истината говорим тук, не за въображението на холивудските сценаристи.

Можем ли да живеем с истината? 
Ние, хората. 
Струва си да отговорим на този въпрос.

Първата лъжа за деня започва веднага след първата чаша кафе. 
Верни помощници в лъжата относно външния ни вид и годините са магическите дамски сетове. Пълни са с патентовани изобретения за лъжи - фон дьо тен, коректори, удължители за мигли, изкуствени нокти колорирани според тоалета и настроението ни за деня. 
Петнадесет минути по-късно огледалото ни гледа учудено. 
Сякаш се пита „Къде изчезна моята сънена рошла?”  

Денят продължава с нови и нови лъжи. 
Усмивка за пред колегите. Усмивка тук, усмивка там. 
А истината е, че направо ни се плаче от последната сметка за парното; от грозната прическа, за която платихме вчера на алчната фризьорка (и за нея имаше усмивка, май); от бримката на чорапогащника, който обухме тази сутрин (добре, че имаме неразпечатан в бюрото, не ни е за пръв път); от опашката в КАТ (и днес не можахме да си презаверим акта).  
На кого се усмихваме цял ден и за какво? 
За да покажем на света, че сме още млади (Лъжа!). 
Че обичаме цялото човечество (Лъжа!). 
Че всичко ни е наред (Лъжа!).

Има ли в социума нещо друго освен лъжа? 
Да помислим малко.

В детската градина, после и в училище истината е крайно неуместна. 
От най-ранна възраст започваме да се приспособяваме към света с лъжи. 
Иначе, истината може да ви стовари само неприятности.  
Овладеете ли техниките на преписването, измислянето на легенди и митове за семейството и способностите си, създаването на подходящи връзки със силни и влиятелни покровители, вече сте направо готови за първото интервю за работа.  
Ако се усвои и развие, изкуството да се подреждат картинки пред очите на публиката, може да се капитализира изумително добре на панаира на суетата. Поучителна е историята на Аристотел Онасис за първата му инвестиция  в костюм и часовник, достатъчно добри, за да изглежда надежден и перспективен. 
Пътят на всеки забележително монетизиран успех не е друго освен хроника на най-убедителните лъжи.

Резултатът? 
Духовен безпорядък. 
Фотошоп на действителността. 
Шоколадов сладолед с вкус на сладолед и с вкус на шоколад.

Имаме ли нужда от истина? 
Несъмнено. 
Защото жадно я търсим. 
В изкуството, например. 
Искаме да слушаме музика, написана и изпята от някой с истински разбито сърце; да гледаме картини, нарисувани с кръвта на художника; да прочетем книга написана от някой като Кърт Вонегът, който си е съвсем истински писател. 
Същият, който написа [в A MAN WITHOUT A COUNTRY, 2005] , ето това:

„Електронните общества не изграждат нищо. Накрая оставате с празни ръце. Ние сме танцуващи животни. Колко прекрасно е да станеш, да излезеш навън и да направиш нещо. Ние сме тук, на Земята, за да се размотаваме насам-натам. Не позволявайте да ви разправят друго.”

Къде са днешните истински творци? 
За какво пишат? Какво рисуват? Какви са големите им идеи? 
„Акула в стъклена вана, пълна с формалдехид”, върховното произведение на Деймиън Хърст за няколко милиона долара. 
Изкуство? 
Каква лъжа!

SOUL & SPIRIT

Слагам слушалките на плеъра в ушите си.
Първо лявата. После по-дългата за дясното ухо. 
Не знам защо ги правят така, неравномерно дълги. 
Хайфистите казват, че било важно за звука. Така били проектирани, за всяко ухо. Доверявам им се. 
Приемам, че понякога и наглед еднакви, нещата могат да бъдат различни в невидимата си същност. 
Единственото, което искам, е да се настроя максимално добре, за да приемам всички възможни сигнали, които Вселената изпраща. 

Вече съм в гората, в моята гора. 
Глупости, гората не е моя. Това е просто най-близката гора до жилището ми. 
Най- зеленото омайно кътче, което ми е достъпно с десет минути ходене пеш. 
Мейси Грей пее в лявото и в дясното ми ухо Let You win. 

Замислям се дали винаги трябва да печелим надмощие над другите. 
Не е ли по-хубаво да оставяме понякога другите да печелят вместо нас? 
Един мъж ми разказваше веднъж как дядо му го учел да играе шах. 
И всеки път го побеждавал. Никога не му позволявал да спечели. Нито веднъж. Понякога имало сълзи.

Спомням си как моят татко ме учеше да играя на шах. 
И понякога, макар и много рядко, ме оставяше да спечеля. 
Тогава не разбирах победата си като проява на обичта на човек, който ми дава шанс да изпитам моментния триумф на победителя.

Някои позволяват на другите да печелят като губят битки нарочно. 
Други не.

Вървя по чакълената пътека в гората и се прехласвам от меката, нежна зеленина на дърветата и храстите. 
Мейси продължава да пее за своето великодушие, а моите мисли тръгват по нова пътека. 

Размишлявам за Великден, за саможертвата, за мъките и страданията. 
Кое в нас страда най-силно? 
Тялото, душата или духът? 
Първите две, мисля. 
Душа и дух са две думи за две различни неща. 
И на английски също ги различават– Soul and Spirit. 
Душата е същността на човека, онова което той съзнателно и несъзнателно подрежда в нея, като букет. 
Духът е Божественото в човека. 
Духът е величието на човека. 
Той не може да страда. 
Духът винаги тържeствува.

Затова и Великден за мен е най-величествения християнски празник. 
Защото олицетворява силата на духа. 
И тъкмо тази част в единството на Божественото, Духът, е онова което придава силата на Християнството. 
Именно заради него мога за миг да забравя безобразията, алчността и безчестието на „божиите служители на земята”.

Какво друго е пътят към Голгота ако не болезнен път в осъществяването на най-големите мечти? 
Постигнал ли е Божият син мечтата си да се жертва в името на спасението на човека? Да. 
Спасил ли е хората? 
Не. 

Мисля, че дори Бог не може да спаси никой, който не желае да бъде спасен. Написано да звучи като убийствена ирония, крилатото изречение-лозунг на Илф и Петров от „Златният телец” – „Спасяването на давещите се е дело на  самите давещи се!” всъщност е една сурова, кървава истина за живота. 

Спасението идва отвътре. 
Трябва да е силно като жажда, която непременно трябва да бъде утолена. 
Всеки ден ние трябва да спасим нещо, жертвайки друго. 
Да победим, или да оставим друг да победи вместо нас. 
Понякога трябва да оставим някой друг да победи. 
И това не означава непременно загуба за нас. 
Великодушието, саможертвата са победа на Духа.