Get Back!

Да си върнем Родината!

Не е законосъобразно, нито прилично да агитирам когото и да е за каквото и да е.

Най-малкото за политика. Но.

Бих искала да заявя –

Ще гласувам!

Категорично. Убедено. Фанатично.

Ще гласувам за България и за всичко най-хубаво българско.

НЯМА ДА ГЛАСУВАМ ЗА:

Злобари

Комплексари

Тъпанари

Опортюнисти

Ревизионисти

Чекисти

Леви

Десни

Анархисти

Националисти

... и прочие политически боклук, който е станал такъв поради първичната си природа на отпадък, нещо - ненужно за каквато и да е употреба.

Красивата ни Родина се превърна в бунище от и заради хора с амбиции да управляват:

Парите ни

Душите ни

Мечтите ни

Утре можем да сложим край на тази национална драма.

Можем:

Да си върнем красивата Земя.

Да си върнем красивите Деца у дома.

Да спасим от изтребление скъпите ни Родители.

А след това?

Можем отново да мечтаем и да построим всички по-хубав свят.

Ние можем това!

Lifting Up

Случва се и на най-отчаяните оптимисти, които живеят в страната, където тревата, къщите, птиците, всичко е розово.

Случва се на всеки - да загуби вяра в хуманността, в смисъла  да отстояваш ценностите, които я утвърждават.

Това са онези „лоши чернилки”, които те връхлитат с или без причина.

При някои това отчаяние е толкова разтърсващо и безвъзвратно, че отнемат дори живота си.

При други, които не успяват да го преодолеят, ден след ден, отчаянието им се превръща в отрова, която убива околните, попарва като слана всяка светла мисъл, усмивка и порив за живот. Депресиращо е да общуваш с такива хора.

Тяхното лечение е работа на писателите, музикантите, художниците, които ни продават или просто подаряват своето вдъхновение, разкрасяват действителността с розови пейзажи, любовни сонети или просто честно ни казват, че светът е това, което виждаме, вкусваме, вдишваме.

Ни повече, ни по-малко. Но в него има всичко. И няма място за отчаяние.

И най-черните облаци отминават. След залеза, идва изгрева.След зимата идва пролетта, а после и щедрото лято ...

Познавате ли хора, които повдигат и най-падналият духом само с усмивката си?

Хора, които разсейват черните облаци с весела шега, с топла прегръдка или бонбон, изваден внезапно от джоба?

Срещала съм и продължавам да срещам такива хора. На най-неочаквани места.

Харизматични. Хора, които вдъхновяват и повдигат духа на по-малодушните.

Тези хора не са непременно художници или поети, нито някакви интелектуални титани, уморени да показват представлението си (произведенията си) на преситената от фокуси тълпа.

В тази галерия от лица има обаче и съвсем истински гении, какъвто несъмнено е Айнщайн.

Любопитно бе да узная, че на г-н Айнщайн са изпращали писма с молба за съвет много и най-различни хора.

Освен носител на Нобелова награда, автор на фундаментални научни теории, блестящ математик или просто един красив ум, Албърт Айнщайн е бил и харизматична личност, която е вдъхновявала много хора по света със своето остроумие и съпричастност към всички възможни проблеми в живота.

Педантично и отговорно, Айнщайн е отговарял на тези писма.

Едно от тях и други такива вдъхновяващи писма са публикувани в световноизвестния литературен блог на Мария Попова (една забележителна българка в Ню Йорк)  тук.

Писмото на г-жа Андерсън до Албърт Айнщайн съдържа въпрос за  смисъла на човешкия живот.

Отговорът на Айнщайн:

"На въпроса "Защо?" в сферата на човешкото е лесно да се отговори:  да създадем удовлетворение за себе си и за други хора. В сферата извън човешкото въпросът няма смисъл."

 По въпроса за смисъла на живота, ето още едно мнение от други блестящи умове:

Adios, Gabo!

В страстната седмица, когато Духът демонстрира победата си над тленността на тялото, светът се прощава с един истински Светец на Словото.

Напусна ни Магьосникът на думите и световете, нарисувани с думи – Габриел Гарсиа Маркес. Или  просто - Габо.

Новината за кончината му не е изненада за всички, които с тревога следяхме новините за влошаващото му се здраве през последните години. И все пак ... Съкрушена съм.

Маркес беше истинско въплъщение на  свободния дух на гения. Книгите му, пълни с изумителни истории и персонажи, разкриваха пред смаяните ни погледи цели светове, създадени от въбражението на един човек. Човек като нас. И не съвсем.

За мен няма по-хубава книга („Сто години самота”) за смисъла на живота, за превратностите и лъкатушенията на съдбата, за духа на човека, за благословията и проклятието да бъдеш човешко същество, за самотата на човека в претъпканата ни с всичко Вселена.

Избрано от книгата

„Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст.”

„Полковник Аурелиано Буендиа вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити един след  друг, само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет атентата, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от един товар стрихинин в кафето, който би стигнал да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили, с юрисдикция и власт от едната граница до другата, и и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога на позволяваше да му правят снимки. Отклони пожизнената пенсия, която му предложиха след войната, и преживя до старини от златните рибки, които майстореше в работилницата си в Макондо.”

„След много години смърт, толкова силна беше скръбта по живите, толкова належаща нуждата от общуване, толкова ужасяваща близостта до другата смърт, която съществува вътре в смъртта, че Пруденсио Агилар накрая обикна най-злия от враговете си”.

„Тогава започна вятърът, хладен зараждащ се, пълен с гласове от миналото, с шушнения на някогашния здравец, с въздишки от разочарования, предхождащи най-упоритите носталгии.”

„Макондо беше вече страхотна прашна вихрушка и развалини, запращани от гнева на библейския ураган, когато Аурелиано прескочи единайсет страници, за да не губи време с прекалено известни факти, и да почне да разчита мига, който изживяваше, да го разчита заедно със самото изживяване, да пророкува сам на себе си, в самото разшифроване на последната страница от пергаментите, сякаш се гледаше в някакво говорещо огледало.”

от Маркес:

“Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея.”

“Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.”

⃰⃰⃰⃰  ⃰⃰  ⃰⃰

Дълбок поклон, senior Marquez.

Почивай в мир.