В страстната седмица, когато Духът демонстрира победата
си над тленността на тялото, светът се прощава с един истински Светец на
Словото.
Напусна ни Магьосникът на думите и световете, нарисувани
с думи – Габриел Гарсиа Маркес. Или
просто - Габо.
Новината за кончината му не е изненада за всички, които с
тревога следяхме новините за влошаващото му се здраве през последните години. И
все пак ... Съкрушена съм.
Маркес беше истинско въплъщение на свободния дух на гения. Книгите му, пълни с
изумителни истории и персонажи, разкриваха пред смаяните ни погледи цели
светове, създадени от въбражението на един човек. Човек като нас. И не съвсем.
За мен няма по-хубава книга („Сто години самота”) за
смисъла на живота, за превратностите и лъкатушенията на съдбата, за духа на
човека, за благословията и проклятието да бъдеш човешко същество, за самотата
на човека в претъпканата ни с всичко Вселена.
Избрано от книгата
„Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст.”
„Полковник Аурелиано Буендиа вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити един след друг, само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет атентата, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от един товар стрихинин в кафето, който би стигнал да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили, с юрисдикция и власт от едната граница до другата, и и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога на позволяваше да му правят снимки. Отклони пожизнената пенсия, която му предложиха след войната, и преживя до старини от златните рибки, които майстореше в работилницата си в Макондо.”
„След много години смърт, толкова силна беше скръбта по живите, толкова належаща нуждата от общуване, толкова ужасяваща близостта до другата смърт, която съществува вътре в смъртта, че Пруденсио Агилар накрая обикна най-злия от враговете си”.
„Тогава започна вятърът, хладен зараждащ се, пълен с гласове от миналото, с шушнения на някогашния здравец, с въздишки от разочарования, предхождащи най-упоритите носталгии.”
„Макондо беше вече страхотна прашна вихрушка и развалини, запращани от гнева на библейския ураган, когато Аурелиано прескочи единайсет страници, за да не губи време с прекалено известни факти, и да почне да разчита мига, който изживяваше, да го разчита заедно със самото изживяване, да пророкува сам на себе си, в самото разшифроване на последната страница от пергаментите, сякаш се гледаше в някакво говорещо огледало.”
от Маркес:
“Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, ... откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея.”
“Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.”
⃰⃰⃰⃰ ⃰⃰ ⃰⃰
Дълбок поклон, senior Marquez.
Почивай в мир.
