NAIVISM

"Благоприличието в икономиката също е важно"

Не пиша за политика. Защото не я разбирам. Или защото, не искам да я разбирам.  

Но, …  

Never say never :)

Шест думи в статията за обръщението на германския президент Йоахим Гаук към мениджърите на среща в Берлин, привлякоха вниманието ми. 

От тези шест, две се заковаха в съзнанинието ми:

ИКОНОМИКА  и  БЛАГОПРИЛИЧИЕ

Странна смесица, какво мислите?

Възможно ли е лавината от несгоди, които се стовариха на раменете ни, или да употребя така удобната за политици, корпоративни царе в икономическата джунгла и обикновени наивисти, дума „криза” да е причинена тъкмо от липсата на благоприличие, на невъздържана алчност и лакомия за печалби, така присъщи за капитализма в най-дивия му първообраз.

Тази прямота на политика първосигнално ме трогна.

Но, второсигнално ме разтревожиха други негови думи, изразени в ентусиазирания призив за спасението на Добрия Стар Свят:

„Цивилизирането на алчността обаче може да създаде просветен капитализъм"

Употребата на думата „Капитализъм” ме изнерви.

Мислех, че той е вече минало.

Мислех, че вече градим нов свят. Прекрасен нов свят на споделяне и принос към общността, наречена „човечество”.

Мислех, че и аз съм една скромна, мъничка частица в този Нов Прекрасен Свят.

Явно никога няма да порасна достатъчно, за да се разделя с наивизма.

Не бива да забравяме:

Злото умира последно в адски гърчове, отнасяйки много, безкрайно много невинни животи, наричани бездушно в медиите „жертви на ...”

Пълният текст на статията за изказването на Й.Гаук, тук

Друго?

Минута мълчание за жертвите на ...

 

HOLOCENE

Днес ми се пише за музика.

Красотата на есенния ден ме докосна, подръпвайки някакви струни и фини настройки.

Говоря за онези усещания, които не бива да се описват с думи. 

Нито да се разказват. Нито съпреживяват.

Защото... това е съкровено преживяване между  Теб и Природата.

Това е разговор без думи -

С капките върху брезовите листенца, покрили като килим от старо злато виещите се пътеки по южните склонове на Витоша.

С бялото куче, което подтичва безгрижно пред стопанина си и без да му мигне окото  нагазва в дълбоката кална локва с дъждовна вода.  

С момчето с червени гумени ботуши, което лети надолу по огрения хълм с разперени ръце.

С двойката възрастни,  която ме подминава по пътя и виждам хванатите им ръка в ръка възлести ръце.

С бялата диря от два самолета, които са се разминали и очертали в лазуреното небе гигантски Х, написан сякаш с човешка ръка.

Някой нетърпелив трябва да попита вече:

"Къде е музиката във всичко това?"

Търпение. Идва. Почти зави зад ъгъла и ей сега ще се покаже.

Чували сте за Bon Iver и за тяхното парче Holocene, което бе номинирано за  Record of the year.

Думите са излишни и напълно неуместни. Само се отпуснете и  слушайте. С всички сетива, дадени ви от Господ.

Saturday

Искрящото октомврийско слънце днес си почива от интензивното греене през седмицата. Няма как да му се сърдим. Хора сме. Не може постоянно да ни огрява :)  Въпреки, че ... много би ми се искало всеки ден да има слънце. Хората в пустинята едва ли споделят моето мнение. Все едно.

Събота е. Ден за всичко. И за нищо. Както ви се харесва. Случи се днес да поскитам по улиците. И да позяпам „хора, къщи, салтанати”.    
Хладният вятър завихря рояк златни листенца пред очите ми. Един по-силен порив,  и – туп, пада шумно върху капака на колата един едричък кестен. Стресна ме. 

Тръгвам пеша.

Забелязвам колко приятен е станал центърът, напоследък. Яркоцветни хризантеми в кашпи греят навсякъде. 

Две момичета са седнали на бордюра, бъбрят си лениво и подръпват цигарите си. Краката им са изпънати напред и виждам хубавите обувки и на двете. Краката им също са хубави, според моите женски стандарти.

На пейка в черковната градинка  момиче с разпилени руси коси и тъжна усмивка храни вечно гладните гълъби. Цветът на палтото й се слива със сивото на гълъбите. Не обичам гълъби. Успокоих се, че не съм толкова лош човек, когато прочетох, че и Леонардо да Винчи не ги е харесвал. Ето какво е написал в една от своите бележки:

„Гълъбите са символ на неблагодарност, защото когато пораснат и вече няма нужда да бъдат хранени, започват да се бият с баща си и тази борба на свършва докато по-младият не прогони бащата и не му отнеме женската, и не я направи своя.”

 Бележниците на Леонардо/ Редакция и увод: Ема Дикенс, ИК Бард 2005

Пет-шестодишно бледо момченце с дълга кестенява коса прави плахи опити с новите си ролери. След първите метри, добива повече увереност и се понася с по-голяма скорост. Крачетата му са тънички като солети, сякаш всеки миг ще се пречупят. Но, не, - докато го подминавам продължава да пори въздуха все така изправен.

По-нататък тъмнокос млад мъж старателно прибира и завързва в стегнати вързопи непродадените вестници. Погледът му е съсродоточен. Цялото му внимание е погълнато от стягането на пакета с найлоновата връв. Ето, прави го отново и хоп, всичко е свършено. Пакетът е готов и той е свободен за съботната вечер. Може би някъде вече го очаква нежна блондинка. Поне така си представям нещата. Обичам да оставям въображението ми да довършва картините, които градът рисува пред очите ми.

Прибрах се.  Чаша ароматно кафе и две-три тънички като хартия бадемови бисквитки довършват съвършеното ми съботно настроение днес.

За цвят, публикувам тази картина, която ми прати по Skype скъпа моя приятелка.

Благодаря ти, Гал! Картината наистина ми харесва. Който и да е нейният автор. Да ме прощава за нарушените му авторски права. За компенсация, обещавам да купя картината, ако я открия някъде да се продава. И ако парите ми стигнат, разбира се.

Приятна събота на всички, които обичат съботните дни. И на тези, които не ги обичат, също.