The Work Never Ends

Мисли в навечерието на уикенда

Виждали ли сте очите им към края на смяната?
На момичетата и момчетата от McDonalds и KFC? 
Угаснали погледи, усмивки, които едвам се разтягат на уморените до смърт лица.
Тъжно. 
В петък вечер мислите ми са за всички, които очакват уикенда като Възнесение Господне.

Има ли нещо хубаво в работата от 9 до 5?

В така наречената „сигурна работа” с платения отпуск, болничните и здравната осигуровка?

В кариерата?  
Онази с фирмения автомобил, осигурения паркинг, джобните няколко лева на ден за храна по социалните програми, лъскавите офиси, представителните визитки с всички зашеметяващи титли, над които гордо стои личното и фамилното ви име?

Струва ли си всичко това?

Не ви ли се иска в слънчев ден като днешния да излезете навън и просто да се помотаете по шарените улици, да позяпате хората, алеите в парка, да послушате птиците вместо задължителните разговори с хората в офиса, с които прекарвате повече време отколкото с децата си?

Не е ли хубаво да имаш свободата да обличаш дрешките, които обичаш, вместо скучните костюмчета, които фирмения етикет изисква?

Който разправя, че с робовладелския строй е изчезнало робството и робския труд е или голям наивник, или голям лъжец.

Работата никога не свършва. 

Също и свързаното с нея робство. 
От времето, в което човекът е слязъл от дървото и се е изправил, до днес, винаги е имало хора за работа и хора, избягващи всякаква работа. 
Първите са наричани различно в различните епохи в зависимост от преобладаващия сектор – класически роби с вериги; крепостни /роби-селяни/; индустриални работници /мобилни роби/, въоръжени с модерни вериги, маскирани като преносими устройства с различни имена – мобилни телефони, лаптопи, служебен автомобил.

И нали социалният живот е изтъкан от лицемерие, нищо в него не е назовано с истинското му име.

Работодателят се подвизава като значима, уважавана фигура в обществото, която дава, осигурява работа. Той е човекът, на когото образно казано трябва да се целува ръка затова, че „дава хляб”.

Работникът, служителят, е същество, което е дало под наем тялото, ума и най-ценното от всичко, което имаме в този наш единствен живот – времето. Няма достатъчно висока цена за отдаденото време, посветено на нечия чужда кауза.

Въпрос на вкус. Въпрос на кураж. Въпрос на избор.

Ето какво казва за своето първо и последно интервю за работа рок енд рол легендата

Кийт Ричардс в биографичната си книга „Life”:

„Някъде по онова време напуснах Колежа по изкуствата. Един ден учителят ти казва: ”Е, мисля, че вече си доста добре” и те изпраща в J.W.Thompson [рекламната агенция], където имаш уредено интервю и донякъде предчувстваш какво ще стане. Трима или четирима лъскави задници с обичайните папийонки. „Кийт беше, нали така? Е, радваме се да те видим. Покажи какво ни носиш.” Слагаш портфолиото си на масата. „Хммм, знаеш ли Кийт, като се вгледа човек, явно имаш известен потенциал. Между другото, умееш ли да правиш хубав чай?” – „Да, - отвърнах аз, но не и за вас.” И си излязох с портфолиото под мишница. Помня, че беше зелено на цвят. Когато излязох на улицата, го хвърлих в една кофа за боклук. Това беше последният ми опит да се присъединя към обществото при неговите условия. И отново получих шут отзад. Нямах нито качествата, нито търпението да бъда писарушка или момче за всичко в рекламна агенция. А на всичкото отгоре да им правя и чай.”

Кийт Ричардс с Джеймс Фокс, LIFE

Сиела /превод – Деян Кючуков/

Ето и малко от Кийт Ричардс, този очарователен стар негодник, нереализиран писарушка в рекламна агенция, направил няколко неуспешни опита да изпуши всичката трева на света, да изпие най-много Jack Daniels от всеки друг, пират, разбойник, основател и китарист на Rolling Stones, автор на песни и няколко деца.

On This Day

На тази светла дата, 11 Март, честваме раждането на човека, който прекоси, има-няма цялата Галактика на автостоп.

 

 

 Въпреки, че бе твърде рано изтръгнат от този свят, вярвам че Душата на любимия ми писател Дъглас Адамс се разхожда в някое, още по-прекрасно от Земята, кътче от Галактиката. И силно вярвам, че е щастлива с галактическите измерения за щастие.

За тези, които не знаят, или знаят твърде малко за него са следващите редове.

↘

Увод:

ПЪТЕВОДИТЕЛ КЪМ ПЪТЕВОДИТЕЛЯ 

Някои безполезни забележки от автора [от самия автор] 

Идеята за заглавието се роди, докато лежах пиян на една поляна в Инсбрук, Австрия през 1971г. Не точно пиян, а състоянието, в което изпадаш, след като си пил две яки бири, без да си ял от два дни, тъй като си безпаричен стопаджия. Говорим просто за умерена неспособност да се държиш на краката си.

Винаги носех със себе си „Пътеводител на стопаджията в Европа” от Кен Уолш, едно доста оръфано книжле, което бях взел назаем от някого. Всъщност, тъй като тогава беше 1971, а книгата е още в мен, вече трябва да се брои, че съм я откраднал. Не разполагах с „Из Европа за пет долара на ден” /както си беше/, защото не членувах във въпросната финансова лига.

Над мързеливо въртящото се под мен поле започна да се спуска нощ. Чудех се накъде да тръгна. Мястото трябваше да е по-евтино от Инсбрук, да не се върти толкова и да не ми причинява такива неща, каквито Инсбрук ми беше причинил същия следобед. Ето какво се беше случило. Обикалях из града, търсейки някакъв адрес и вече безнадеждно изгубен спрях един човек и го попитах за посоката. Знаех, че нямаше да е лесно, защото не говорех немски, но въпреки това се изненадах до каква степен общуването ми точно с този човек беше невъзможно.  Докато се опитвахме отчаяно да се разберем, постепенно ме осени прозрението, че от всички минувачи в Инсбрук съм попаднал на такъв, който освен че не говори нито английски, нито френски, на всичкото отгоре е тъп и глух. След няколко минути се оттеглих  със серия искрено-извинителни ръкомахания, за да попадна на съвършено друга улица, на съвършено друг човек, който също се оказа тъп и глух, и така си купих двете бири.

Реших да се пробвам отново.

Когато и третият минувач се оказа тъп, глух, че и сляп, усетих как върху раманете ми поляга някаква ужасна тежест и всички дървета и сгради изведнъж придобиват мрачен и зловещ изглед. Увих се плътно в палтото си и ускорих крачка, шибан от изникналия незнайно откъде бурен вятър. Блъснах се в един човек и измърморих някакво извинение, но и този беше тъп и глух и не можа да ме разбере. Небето се спусна доста ниско. Паважът бълбукаше и се опитваше да избяга изпод краката ми. Ако тогава не бях свил в някаква странична уличка и не се бях натъкнал на един хотел, в който според плакатите се провеждаше конференция на Съюза на глухите, сигурно щях да полудея и щях до края на живота си да пиша книги, предизвикващи обилно слюнкоотделяне в почитателите на Кафка.

Както  и да е, отидох да полегна в полето заедно с моя „Пътеводител на стопадажията в Европа” и когато звездите изгряха, ми хрумна, че ако някой напише „Пътеводител на стопаджията в Галактиката”, може съвсем спокойно да ме сложи на корицата. След тази мисъл съвсем логично  заспах и  не се сетих за нея цели шест години.” 

Из  – „Възможно най-пълният ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ”

 от Дъглас Адамс – ИК Бард, 2002 (превод Росица Панайотова)

***

HAPPY BIRTHDAY, MR. ADAMS,

SO LONG AND THANKS FOR THE  [BOOK] FISH

P.S. И на рожден ден като на рожден ден, не може без музика. Тази ще ни отведе право в небето, при ангелите, които вероятно правят компания на Г-н Адамс.

WOMEN'S DAY

Осми Март е празник, към който днес изпитваме смесени чувства

Израстнала съм с тази дата като ден,  в който даряваме мама с букет и ръчно изрисувана в детската градина картичка, подадена с леко творческо вълнение. С годините тази традициция избледня и е на път съвсем да изчезне. Започнахме да се срамуваме от тази дата, защото уж била напоена с нафталина на социализма. Наистина ли? Колко странно извинение да не купиш цветя или да не се обадиш на мама. Все едно да се срамуваш от произхода си. Ето така губим традициите си една по една.

Отказвам да презирам тази дата. Не е лесно да си жена, повярвайте, мъже.

И така, разбираемо, темата днес е

Забележителни жени, белязали епохата с духа и таланта си.

Много труден избор. Отново потърсих вдъхновение в музиката. И избрах три изключителни жени, с изключителен, даден сякаш направо от Бога талант.  

Billie Holiday, родена като Елианора Фейгън), американска джаз певица, смятана за една от най-добрите изпълнителки на 20 век. Известна е и с прозвището Лейди Дей (Lady Day).

Трудно можем да си представим пътя от гетото, където е родена от 13 годишна майка и 15-годишен баща, сервитьорка, малолетна проститутка, лежала в затвора до нощните клубове в Харлем и последвалите записи с Бени Гудман и едни от най-добрите джаз музиканти, сред които и Луис Армстронг. В едно интервю тя споделя, „Твърдят че никой не пее думите „глад” и „любов” по начина, по който ги пея аз.” За причините се досещаме. Автобиографичната й книга Lady Sings A Blues носи името на едно от най-известните й изпълнения.

Aretha Franklin започва забележителната си кариера в Мемфис, Тенеси като изпълнител в местния госпъл хор, за да се превърне в Кралицата на Соул /The Queen Of Soul или Lady Soul/.  Една от най-великите изпълнителки на всички времена /9 място/ в  класацията "Топ 100 изпълнители на всички времена" на списание Rolling Stown, 18 награди Грами и 2 почетни приза Грами и още безброй престижни награди, отличия и световно признание.  

Nina Simone. Истинското й име е Юнис Катлин Уеймън /Eunice Waymon/ пианистка, известна и като автор на текстове, композитор и изпълнител на джаз, ритъм енд блус, блус и соул. През 1973 г. напуска родината си /САЩ/ заради антирасистките си възгледи и емигрира първо в Барбадос, а после се установява във Франция. С уникалната си техника на пеене и чувствения  си глас тя се превръща в явление в музиката.

Long Live Gabo!

„Сърцето има повече стаи и от публичен дом.”

Из „Любов по време на холера”

Габриел Гарсия Маркес /Габо/, роден на 6 март 1927г. в Аракатака, Колумбия.

Нобелова награда  за литература за цялостно творчество /1982/.

Автор на „Сто години самота” и други магически  произведения, които те оставят без дъх.

„Тогава Макондо беше село с двайсет къщи от кал и тръстика, построени край брега на една река с бистри води, които се спускаха по корито от камъни, бели и огромни като праисторически яйца.

Светът беш толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст. Всяка година около месец март, дрипаво циганско семейство издигаше шатрата си близо до селото и с голяма врява от пищялки и барабани представяше новите изобретения.

Най-напред  донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, направи свирепа публична демонстрация на онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръгна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши като видя, че казаните котлите, клещите и мангалите изпопадаха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес.

„Нещата имат собствен живот – тръбеше циганинът с груб акцент, - цялата работа е да им пробудиш душата.”

Сто години самота, Габриел Гарсиа Маркес /превод Румен Стоянов/

Happy Birthday, Sr Marquez!