JUST AUTUMN

  Лятото се сбогува с нас твърде дълго

В ранния октомври хората все още носеха летните си дрехи. Дърветата довчера бяха в своите зелени униформи. Все пак си отиде. Внезапно, без да се обърне и да ни смигне, лятото ни напусна за една нощ. Събра набързо всичките си очарователни неща и ни напусна като обидена любовница. Събудихме се без топлата му усмивка. 

Паркът е прогизнал и мокър от дъжда. В краката на минувачите се отронват жълти листа. Падат и умират пред очите ни. По алеите подтичват кучета, освободени за малко от привързаността на своите господари. Има и тичащи хора. Младите момичета бягат на пръсти, деликатно докосвайки чакълените пътеки. Мъжете пък тичат тежко като набиват пети. Чакълът хрущи и стене под тежките им стъпки. Спортистите се познават по прибраните към тялото ръце, свити в лактите. Тичат леко и безшумно с изпънати в коленете крака. Никакви излишни движения, минимум разход на енергия. 

Въздухът е напоен с носталгия. Тъгувайки по лятото, пропускаме пастелната красота на есента и направо прескачаме в зимата. В есенния дъжд има много красота. В чистотата на капките, които се стичат по стъклата на прозорците и оставят прозрачни следи. В малките локвички вода с паднали в тях измити, лъскави листа. В котката, която притичва с големи скокове през мокрите треви и бърза да стигне до някое сухо местенце. В мокрите искрящожълти цветове на хризантемите, които сякаш се усмихват на сивия ден. 

От кестеновите дървета шумно падат кестени. Туп-туп, падат, удрят се в земята, бодливата топка се разпуква се и ето в краката ти се търкулва гладък, чисто новичък кестен. Скоро по улиците ще се появят количките на продавачите на печени кестени. Когато бях малка веднъж занесох у дома събрани два пълни джоба с кестени. Отидох в кухнята, изпразних джобовете и гордо показах на мама купчинката с кестени. Тя ме попита за какво са ми толкова много кестени. „Ще ги изпечем и ще ги изядем.” Мама се усмихна и каза, че това което съм събрала от улиците са диви кестени. Те не ставали за ядене. Бях изумена. Не можех да повярвам, че гладките, красиви кестени, които бях събрала с такава чиста радост не стават за ядене. На другия ден отидохме до пазара и купихме кестени за печене. Видяха ми се тъй невзрачни, малки, сплескани. Но бяха вкусни.

Не си струва да тъгуваме по лятото. Есента е навсякъде около нас и е толкова очарователна. Прилича на натюрморт с лъскави червени ябълки, грозде, букет хризантеми, чаша чай с мед и сладкиш с кестени. Усмихва ни се с мокра усмивка дори когато дъждът се стича по стъклата на колата докато чакаме дългата колона на светофара. Радиото свири блус, потегляме ... 

SO SIMPLY

Животът в една фраза

Възприятията ми са уморени. Претоварени от образи. Многост. Преизказаност. 

Липсва ми простотата на един единствен символ.

Започнах да търся. Огледах се и видях в градинката ...

Маргаритка. 

 Прибрах се. Направих си чай.  От жълтата чаша се издигна струйка пара.

 Докато изстине се зарових в библиотеката. Извадих книга с хайку. И намерих.

 Ето това

                                                Птица запя.

                                                На земята падна

                                                Червена ягода.

                                                           ***

 Една фраза. Звук, движение и цвят. Живот.

BACK TO BLACK

Amy Winehouse  замина завинаги в чернотата, за която пееше. 

Черното, определено,  беше нейния цвят. 
Присъства в текстовете на песните й. 
В тежкия грим, подчертаващ очите й  с  дебели линии туш, нанесени сякаш от самия Матис.  
В катранения блясък  на косата й, събрана в готическа приумица. 

Не бихме могли да забравим този тежък поглед.
Нито прическата-запазена марка. 
Нито изрисуваното крехко тяло на  булимичка, изтощено до смърт. 

В нея имаше нещо извънземно. 
В таланта й, нечовешки огромен. 
В гласа й, с който можеше да прави каквото си поиска. Дълбок и чувствен, дрезгав и плътен, закачлив, яростен, тъжен, изненадващ - звучащ ту като на травестит, ту като на хлапе, което се разпява игриво.

Хората от тълпата, която зяпа чудото на смъртта, зяпа и коментира животът и смъртта на другите, хора,  безименни и  незнайни, просто  лица от тълпата,  подхвърлят бележки под линия за нея. 
Някои казват „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!”

Е, добре умници, вие си стойте мирно, но Ейми явно искаше да види това чудо. 
И затова не седеше мирно и тихо.  
Определено, целта на съществуването й не беше да се храни редовно. Нито здравословно. 
Мисля, че храненето изобщо не влизаше  в приоритетите й. 
Измамният уют на топлата храна три пъти дневно, на сигурната работа от 9 до 5, на прибрания в шкафа нотариален акт за апаратаментчето, завещано от мама и тати не правят голяма музика. 

Изкуството си има цена. Също и съвършенството.  
По този път няма обещания и сигурност.  
Има много сутрини с тежък махмурлук. 
Има кураж за  изследване на нови пътеки, включително дъното на собственото падение. 
Има  и смелост да понесеш  кръвожадното любопитство  на тълпата, тъпите  напътствия на персонала в рехабилитационните клиники, стръвните набези на папараците.

Другото е маркетингов продукт.  
Захаросани песнички, изпяти от недоразвити момиченца с близалки и къси полички,  събрани с кастинг или sms-и.  
Лигаво хленчене на разни изкопани от задния двор разгащени отворковци с мания за кадилаци, диаманти и венециански мазилки. 
Акробатично поднесени песни, гарнирани с всевъзможни пера, балони, фусти, скоч, та дори с късове сурово месо. Какво общо има това с музиката?  Ами, нищо. Поредица от ноти, създадени преднамерено в постни откъм идеи глави и тела, хранени редовно с крехки бифтеци.

Дали е знаела Ейми за  залозите в Интернет за датата на нейната смърт? И какво от това?

Нейната музика остава. 
Ейми остава. 
Черното така и не победи. 
Победи музиката. 
Не се сещам за друг, по-убедителен начин да се победи смъртта.